Кога изборът се превръща в психологически товар и започва да вреди на душевното ни здраве и емоционално спокойствие? В основополагащия си труд „Парадоксът на избора“ (Изд. „Сиела“) психологът Бари Шуорц синтезира съвременните изследвания в областта на социалните науки и посочва 11 практически стъпки как да ограничим правените от нас избори до управляем брой и степенуваме приоритетите си. 

Адаптацията и проблемът с избора

Изобилието от избори, с което разполагаме, изостря проблема с адаптацията, като увеличава разходите – на време и усилия – по вземането на решение. Времето, усилията, пропуснатите възможности, предчувстваното съжаление и други подобни са постоянните разходи, които „плащаме“ авансово при вземането на решение, а после тези разходи се „отчисляват“ в течение на срока на решението. Ако решението носи съществено удовлетворение дълго време след вземането му, разходите по вземането му избледняват и губят значение. Но ако то носи удовлетворение само за кратко, тези разходи добиват внушителни размери. Да отделите четири месеца, за да решите каква аудиосистема да си купите, не е толкова зле, ако наистина се радвате на тази система петнайсет години. Но ако се окаже, че тя ви е въодушевявала шест месеца, а после сте се адаптирали, може да се почувствате като глупаци, че сте вложили толкова усилия. Просто не си е струвало.

Така че колкото повече избор имаме, толкова повече усилия отиват за решенията ни и толкова повече очакваме да се радваме на ползите от тези решения. Адаптацията, съкращавайки драматично продължителността на тези ползи, ни поставя в душевно състояние, при което резултатът просто не си е струвал труда. Колкото повече влагаме в едно решение, толкова повече очакваме да извлечем от вложението си. А адаптацията прави терзанията заради решенията лоша инвестиция.

Би трябвало също да е очевидно, че явлението адаптация ще има по-дълбок ефект върху хората, които са решени да максимизират, отколкото върху онези, които имат за цел достатъчно доброто. Максимизаторите са онези, за които разширените възможности действително създават проблем с времето и усилията. Максимизаторите са онези, които влагат наистина много във всяко от решенията си и които се терзаят най-много заради компромисите. Така че максимизаторите са онези, които ще са най-разочаровани, когато открият, че удоволствието, получавано от решенията им, е краткотрайно.

Щастието не е всичко. Субективното преживяване не е единствената причина, която имаме за съществуването си. Внимателните, добре проучени и трудоемки решения може да водят до по-добри резултати от импулсивните. Един свят с многобройни опции може да прави възможни по-добри обективни избори, отколкото свят с твърде малко опции. В същото време обаче щастието не е нищо, а субективното преживяване не е маловажно. Ако адаптацията натоварва хората с такова субективно преживяване на техните избори, което не оправдава усилията, вложени в правенето на тези избори, хората ще започнат да виждат в избора не освобождение, а бреме.

Какво може да се направи?

Ако живеете в свят, в който изпитвате по-често несгоди, отколкото радости, адаптацията е много благотворна. Тя може да е единственото нещо, което ви дава силата и смелостта да се справите с всекидневието си. Но ако живеете в свят на изобилие, в който източниците на радост превъзхождат източниците на несгоди, тогава адаптацията надвива опитите ви да се радвате на сполуката си. Повечето съвременни американци живеят в свят на изобилие. Макар да не можем да правим и да имаме всичко, което искаме, никои други хора по света никога не са имали такъв контрол над живота си, такова материално изобилие и такава свобода на избора. Адаптацията по никакъв начин не обезсилва обективните подобрения в живота ни, носени от цялата тази свобода и изобилие, но тя значително обезсилва удовлетворението, което получаваме от тях.

Бихме могли да направим много за подобряване на преживяваното благополучие на хората в нашето общество, ако можехме да намерим начин да спрем процеса на адаптация. Но адаптацията е толкова фундаментална и всеобща черта на нашите реакции на събитията в света – тя е толкова „вградено“ свойство на нервната ни система, – че няма много какво да направим, за да я отслабим директно.

Но ако просто имаме съзнание за този процес, ние можем да предугадим ефектите му и съответно да бъдем по-малко разочаровани, когато те настъпят. Това значи, че когато вземаме решения, би трябвало да мислим как ще ни накара да се чувстваме всяка опция не само утре, но месеци и дори години по-късно. Включването на адаптацията в процеса по вземане на решение може да направи разликите, които изглеждат големи в момента на избора, много по-малки. Включването на адаптацията може да ни помогне да се почувстваме удовлетворени от избори, които са достатъчно добри, вместо „най-добрите“, а това на свой ред ще намали времето и усилията, които посвещаваме на правенето на тези избори. Най-накрая, можем да си напомняме да бъдем благодарни за онова, което имаме. Това може да изглежда изтъркано, нещо, което човек чува от родители или свещеници, а после отминава. Но хората, които редовно изпитват и изразяват благодарност, са физически по-здрави, по-оптимистични за бъдещето и с по-добро отношение към живота си, отколкото онези, които не я изпитват и изразяват. Хората, които изпитват благодарност, са по-будни, ентусиазирани и енергични, от онези, които не я изпитват, и е по-вероятно да постигнат личните си цели.

А за разлика от адаптацията, изпитването на благодарност е нещо, на което можем да повлияем директно. Изпитването и изразяването на благодарност всъщност става по-лесно с практиката. Като ни кара да се фокусираме върху това колко по-добър е животът ни в сравнение с онова, което би могъл да бъде или е бил преди, тя може да притъпи разочарованието, настъпващо подир адаптацията.

Из: „Парадоксът на избора“, Бари Шуорц, превод Елена Филипова​​​​​​​, изд. „Сиела“, 2023 г.
Изображение: DALL-E