„Семействата, които оцеляват благодарение на собствените си усилия, създават за членовете си по-добра среда за развиване на богат Аз, отколкото онези, които живеят заедно против волята си.“
Поток и семейството
Някои от най-наситените и смислени преживявания в човешкия живот са продукт на семейните отношения. Много успешни мъже и жени биха потвърдили казаното от Лий Якока: „Имах прекрасна и успешна кариера. Но в сравнение със семейството ми тя няма никаква стойност“. От най-дълбока древност хората се раждат и прекарват живота си в групи от родственици. Семействата варират по големина и състав, но навсякъде по света индивидът чувства особена близост с роднините, с които взаимодейства много по-често, отколкото с външни хора. Социобиолозите твърдят, че силата на предаността към членовете на семейството е пропорционална на количеството общи гени: например сестра и брат споделят петдесет процента от гените си, а двама първи братовчеди половината от това количество. Тоест според тази формула братът и сестрата ще си помагат средно два пъти повече, отколкото братовчедите. Следователно специалните чувства, които храним към своите роднини, могат да се разглеждат просто като механизъм, чиято цел е гените на собствения род да бъдат съхранени и възпроизведени.
Без съмнение съществуват сериозни биологични основания за особената привързаност към роднините. Нито един от бозайническите видове с бавно съзряващо потомство не би могъл да оцелее без наличието на един вроден механизъм, по силата на който повечето възрастни проявяват отговорност към своите малки, а младите индивиди се чувстват зависими от възрастните; поради тази причина връзката между новороденото човешко същество и онези, които се грижат за него, е особено силна. Но като оставим настрана привързаността, семейните взаимоотношения в различните култури и различните времена са изумително разнообразни.
Тъй като семейството е нашата първа и в ред отношения най-важна социална среда, качеството на живота ни зависи в голяма степен от това доколко успяваме да внесем наслада във взаимодействията си с роднините. Защото независимо колко са силни биологичните и културните връзки между членовете на семейството, не е тайна, че роднините хранят един към друг твърде разнопосочни чувства. В някои семейства атмосферата е топла и подкрепяща, в други – тежка и напрегната, в трети Азът на членовете се намира под заплаха във всеки момент, в четвърти пък властва непоносима скука. Честотата на убийствата сред роднини е много по-висока, отколкото сред хората без родствена връзка. Малтретирането на деца и инцестните сексуални отношения, някога смятани за редки отклонения от нормата, според статистиките се случват много по-често, отколкото някой е подозирал. Както е отбелязал Джон Флетчър: „Онези, които обичаме, могат да ни наранят най-дълбоко“. Очевидно семейството може да носи щастие или да бъде непоносимо бреме. Коя от двете възможности ще се реализира, зависи до голяма степен от това колко психична енергия членовете на семейството влагат във взаимоотношенията си и особено във взаимопомощта за постигане на индивидуалните цели.
Всяка нова връзка налага преориентиране на вниманието и пренареждане на целите. Когато мъж и жена започнат да излизат заедно, те трябва да приемат определени ограничения, които поотделно не са имали: налага се да съгласуват дневните си разписания, да променят плановете си. Дори нещо съвсем просто като вечерята в ресторант налага да правят компромиси с времето, мястото, кухнята и т. н. Ще трябва да реагират с донякъде сходни емоции на стимулите, които им въздействат – връзката им вероятно няма да трае дълго, ако обичат различен тип филми. Когато двама души фокусират вниманието си един върху друг, налага се и двамата да променят навиците си; в резултат на което ще се промени и структурата на съзнанието им. Сключването на брак изисква коренно и трайно преориентиране на вниманието. С раждането на дете двамата родители трябва отново да се пренастроят, за да удовлетворяват потребностите на новороденото: да променят цикъла на съня и будуването си, да излизат много по-рядко с приятели, да започнат да спестяват за образованието на детето.
Всичко това може да струва много усилия и да поражда дълбока фрустрация. Ако човек още в началото на своята нова връзка не е готов да преразгледа личните си цели, доста от онова, което впоследствие ще се случва между него и партньора му, ще предизвиква безпорядък в съзнанието му, тъй като нововъзприетите модели на взаимодействие ще влязат в конфликт със старите му очаквания. Да кажем, че на челно място в списъка с приоритети на даден ерген стоят лъскавата спортна кола и ежегодната зимна ваканция на Карибите. И че в определен момент той решава да се ожени и да има дете. Заемайки се да реализира последните цели обаче, установява, че те са несъвместими с първите. Вече не може да си позволи да поддържа своето „Мазерати“, почивката на Карибите също става немислима. Ако не преразгледа старите си цели, неуспехът в тяхното реализиране ще поражда в него фрустрация и онова усещане за вътрешен конфликт, което наричаме психична ентропия. Но ако промени своите цели, в Аза му също ще настъпи промяна, тъй като представлява съвкупност от организирани цели. Ето как всяка нова връзка води до трансформация на Аза.
Допреди няколко десетилетия семействата имаха дълъг живот, тъй като родители и деца бяха принудени да живеят заедно по външни причини. Ако в миналото разводите бяха рядкост, то не е, защото брачните партньори са се обичали повече, а защото всеки имаше конкретна потребност: съпругът – от жена, която да готви и да чисти дома, съпругата – от мъж, който да осигурява прехраната, а децата – от двама родители, за да са нахранени, отпочинали и да направят първите си стъпки в живота. „Семейните ценности“, които възрастните с толкова усилия втълпяваха на младите, бяха отражение на тази проста необходимост, дори когато тя беше завоалирана в религиозни и морални съображения. Разбира се, когато отрано му бъде внушавано, че семейните ценности са важни, човек се научава да ги приема сериозно и те предпазват семейството от разпад. Много често обаче съпрузи, съпруги и деца възприемаха тези морални правила като натрапени отвън ограничения, които будят раздразнение. В подобни случаи, макар запазвайки своята цялост, семейството биваше разяждано от вътрешни конфликти и омраза. Днешният „разпад“ на семейството е резултат от бавното отмиране на външните причини за съхраняване на брака. Увеличаването на разводите вероятно се дължи по-скоро на промените в трудовия пазар, вече предлагащ много повече възможности на жените, и на навлизането на спестяващите време и труд домакински уреди, отколкото на отслабването на любовта или моралните устои.
Но причините за съхраняване на брака и съвместния семеен живот могат да са не само външни. Много радости и шансове за израстване са възможни единствено в контекста на семейния живот; и този потенциал в интерес на истината е по-реализируем днес повече от всякога. И ако все по-малко семейства крепят съществуването си на взаимната изгода, броят на семействата, които живеят сплотено благодарение на насладата от взаимоотношенията си, като че ли се повишава. Разбира се, тъй като външните сили са все още доста по-силни от вътрешните, вероятно тенденцията на фрагментиране на семейството ще продължи още известно време. Но семействата, които оцеляват благодарение на собствените си усилия, създават за членовете си по-добра среда за развиване на богат Аз, отколкото онези, които живеят заедно против волята си.
Разпространено е убеждението, че бракът е краят на свободата, и нерядко можем да чуем израза „брачни окови“. Семейният живот се асоциира с ограничения и отговорности, които възпрепятстват постигането на личните цели и накърняват свободата на действие. Макар това да е реалното положение, особено в браковете, сключени по изгода, често забравяме, че въпросните правила и задължения не са по същество различни от правилата, регламентиращи поведението ни в коя да е игра. Подобно на всички правила, те изключват множество възможности, за да се концентрираме изцяло върху онези, които сме избрали.
Цицерон е писал, че за да бъде напълно свободен, човек трябва да стане роб на определен набор от закони. С други думи, възприемането на ограничения освобождава. Решавайки да канализира психичната си енергия в моногамен брак, независимо от проблемите, препятствията или по-добрите възможности, които би могъл да срещне в бъдеще, човек се освобождава от напора на постоянното желание да получи максимална възвръщаемост на своите емоции. Решавайки се на отдадеността, която старомодният брак изисква – по своя воля, не защото го налага традицията, – човек вече няма нужда да се тревожи дали е направил правилния избор и дали не е било възможно да срещне по-добър партньор. В резултат на това в него се освобождава огромно количество психична енергия за самия живот, която иначе би била пропиляна в размисли как ли би трябвало да живее.
Ако реши да пристъпи към традиционния брак, характеризиран от моногамията и близката връзка с децата и роднините, важно е човек преди това да помисли как може да превърне семейния си живот в потоково преживяване. Защото в противен случай неизбежно ще го завладеят отегчението и фрустрацията и тогава бракът му най-вероятно ще се разпадне, освен ако не го спасят някакви силни външни фактори.
За да си осигури поток, едно семейство трябва да има цел на съществуването си. Външните причини не са достатъчни. Доводи като „Всичките ми приятели вече имат брак“, „В природата ни е да правим деца“ или „Двама преживяват по-лесно, отколкото сам човек“ могат да подтикнат човек да създаде семейство и дори да послужат за поддържането на това семейство, но не могат да внесат в семейния живот наслада. Необходими са положителни цели, които да фокусират психичната енергия на родителите и децата върху споделени цели.
Някои от тях може да са по-общи и дългосрочни – да се създаде идеалният дом, да се осигури възможно най-добро образование за децата или да се възприеме религиозен начин на живот в съвременното секуларизирано общество. За да способстват тези цели онзи род взаимоотношения между членовете на семейството, които повишават тяхната комплексност, семейството трябва да е едновременно диференцирано и интегрирано. Да бъде диференцирано означава всеки негов член да се чувства насърчен да развива уникалните си характерови черти, да усъвършенства личните си умения, да си поставя собствени цели. Интегрираността пък гарантира, че случващото се на един член на семейството ще предизвика отклик у останалите. Ако детето е гордо с постигнатото в училище, другите няма да останат безразлични и също ще изпитат гордост. Ако майката е уморена и потисната, всички ще се опитат да я разведрят. В интегрираното семейство целите на отделния член са от значение за всички.
От: „Поток. Психология на оптималното преживяване“, Михай Чиксентмихай, ИК „Хермес“, 2014 г.
Снимка: Михай Чиксентмихай (1934-2021); facebook.com-mihaly.csikszentmihalyi
