(Портретна снимка на Кирил Христов, ДА „Архиви“)
Езикът на един народ е най-великото негово дело. Той е сложното живо оръдие за всестранно напредване. Чрез него най-съвършената художествена и научна мисъл с безбройните свои отсенки се пренася от глава в глава. Чрез него най-възвишените чувства, родени в душите на върховните представители на нацията, се разпространяват, за да издигнат всеки неин член. Материалната култура в най-широкия си смисъл още не е цел за живота на един народ в историята; тя е само средство към целта, която е духовна култура. Без тая последната, народите минават-заминават, оставяйки във вековете само празния звук на своите имена.
Езикът на един народ е главното негово оръжие, което не престава да го брани от загинване дори в мрака на робство. Догдето не са предали това свое оръжие, дотогава и най-подтиснатите могат да имат надежда на бъдещето. Всеки българин знае, че нашият народ оцеля под двойното вековно иго, което прекара, само защото запази своя език.
И все пак има българи, които мислят, че нашият език не се отличавал с Бог знае какви големи достойнства. Това обикновено са полуинтелегенти, които знаят криво-ляво да се обясняват на някой чужд език, като внасят от него в нашия съвсем ненужни чуждици, и чиито ограничени духовни нужди не им позволяват да надзърнат в препълнените със скъпоценности тайници на родната ни реч. Онзи, който познава останалите славянски езици, лесно може да се увери, че класическият език на славянството и днес е здравата мускулеста наша реч. Който пък познава и други западни езици и има възможност да сравнява и с тях, той съвсем не може да се отнася пренебрежително към българския. Езикът ни е много хубав и много по-съвършен, отколкото предполагаме; но бедата е, че той се знае твърде зле от голяма част на образованото общество – по-зле, отколкото го знае простият народ.
Доста обяснимо е, когато някой некомпетентен чужденец остане с неприятно впечатление от нашия език. Защото и пред чужденци българинът рядко говори добре български, рядко използва поне неговите музикални възможности. При такъв случай не трябва да се забравя, че той обикновено говори грубо и най-звучните чужди езици. Сладкодумството ще дойде заедно с облагородяване на душите.
Но какви конкретно ценни качества могат да се посочат, които определят мястото на българския език между европейските езици? – Някои от преимуществата му стават все по-видими и по-видими и за нас самите, и за чуждестранните негови изследователи. Оставям огромните богатства на речника, за да напомня тия на глаголните времена. За минало време например ние имаме тъкмо седем форми! Това великолепие липсва на някои през векове книжовно развивали се езици. Друго необикновено богатство на българския глагол са неговите видове: еднаж ли, или много пъти става действието, дали е само почнало, или е почнало и продължава, или е почнало и доведено до самия край, или в един миг е станало, или се върши на пресекулки, от време навреме... Каквото изразява видът на нашия глагол, това някои от най-съвършените културни езици или трудно могат да предадат, или дори в много случаи съвсем не са в състояние да сторят това. А има ли нужда да се напомня, че колкото по-развит е глаголът в един език, толкова този език е по-съвършен? Често глагол е синоним на език. Спомнете си в Св. писание: И глаголът Бог.
Аз ще се спра на други богатства на българския език, на които малко, та дори никак не е обръщано внимание. Преди всичко на необикновено широката звукова амплитуда, която честото мяркане на тъмния звук ъ тъй настоятелно подчертава. Някои наивно смятат, че тоя тъмен звук загрозявал езика ни. А френският философ Тен в своята История на английската литература изказва съжаление, че същият този звук (който в английски се среща по-често, отколкото в български) липсвал в родния му френски език.
Когато се касае за езиково изкуство, зависи от умението на художника и от неговата умисъл в даден миг, да подбере така думите си, да оркестрира така звуковете им, че да чуваме ту бъбренето на малко поточе през ливада, ту грохота на водопад върху разядени скали, ту шума на копринен плат, ту прасъка на бойни тръби и барабани. Широката звукова амплитуда на българската реч дава възможност за най-сложна звукопис. Не бива да се завижда на ония езици, които познават само сладките, нежните тонове.
Има и едно друго превъзходство, което поставя българския език на изключителна висота, наред само с няколко още европейски езици: то е неговото разноместно и подвижно ударение, от което зависят неизчерпаеми възможности на ритмичност. Повечето от европейските езици имат ударението си на първия слог на думите. На тия езици в поезията са свойствени само хорей и дактил. Някои от тях с големи насилия над езика приспособяват, по един условен начин, и други размери на везаната реч (във всеки случай не и анапест, който за тях е абсолютно невъзможен), а така също условно получават и мъжки рими. Друга група езици, славянски и романски, между които принадлежат някои от най-звучните, имат ударението си на предпоследния слог - и само като изключение на третия от края и на последния. Поради това тия езици разполагат с малко и лоши мъжки рими, или съвсем нямат такива рими, като например полският. Най-сетне има един чудесен език, френският, с ударение винаги на последния слог. Въпреки бляскавата стремителност, която това ударение му дава, и тоя език, тъкмо поради това, че ударението му е заковано все на същия слог, е с ограничени ритмични възможности. той няма пък женски рими. Четенето на немите е-та не може да навакса това.
Така че от тридесетината европейски езици има само няколко, които носят ударение ту на първия, ту на втория и т.н. до последния слог. Те са българският, развилият се под влияние на неговата стара граматика, на речника му и на писмеността му руски език и словенският – езикът на най-малкия югославянски народ. От всички останали европейски езици само донегде най-западният, английският – езикът на един народ от спортисти – има тия големи ритмични качества.
Рамките на тия ми кратки бележки не позволяват да се разпростря в областта на танците и на някои родствени тям видове спорт, за да покажа какви безкрайни възможности отваря там тъкмо тая езикова разнообразна ритмика, съответстваща на телесната и душевната ритмика на народа.
Аз мисля, онзи, който разбира, че един народ е вложил цял себе си в своя език, той не може да се отнася лекомислено към родната си реч. Мисля още, че онзи българин, който познава дълбоко родния си език, не може да не го обича с всичкия пламък на душата си, защото чрез него той ще обича онова, което е най-скъпо у българина.
Орли на Балкана, помнете, че великите добродетели, които носите в своите сърца, че беззаветното ви юначество, с което смаяхте света, са отразени във вашия здрав, мъжествен, атлетически мощен език. Той не по-малко от победи на бойното поле ще омайва чужденците, когато те се запознаят с необятните му средства и с ценностите в произведения, отбулващи силата и скъпите неповторими особености на българската душа.
Списание "Родна реч", 1938
* Публикувано в сп. "Български писмена - Les lettres bulgares"
Снимки: Wikimedia Commons
