27 януари е официално обявен от Общото събрание на ООН за Международен възпоменателен ден на Холокоста и жертвите на лагерите на смъртта
Резолюцията призовава всеки член на организацията да почита паметта на жертвите на Холокоста и окуражава развитието на образователни програми за историята, за да се предотвратят бъдещи прояви на геноцид.
Международният възпоменателен ден на Холокоста е национален паметен ден в Германия и се нарича Ден в памет на жертвите на националсоциализма. Въведен е на 3 януари 1996 година чрез прокламация на германския президент Роман Херцог. Установен е на 27 януари, защото това е датата, на която през 1945 година войниците на Червената армия освобождават оживелите от концлагера Аушвиц (или Освиенцим).
В своята прокламация германският президент Роман Херцог заявява: „Споменът не трябва да умира. Той трябва да напомня дори и на бъдещите поколения. Затова е важно да се намери такъв подход, който да бъде ефективен и в бъдеще. Той трябва да изразява скръбта от страданието и загубата, да бъде посветен на паметта на жертвите и да предотврати всяка опасност от повторна поява.“
(Prisoners leaving Auschwitz, 27 january, 1945)
Антивоенното и антифашсткото творчество на Ерих Мария Ремарк е един от най-емблематичните спомени, оставени за бъдещите поколения. Романът му „Искрица живот“ е книга за войната, за лагерите, за глада, за мъченията, за унижението, за примирението. За това, че винаги се намират хора, които умеят да съхранят достойнството, съзнанието и вярата си. Въпреки всичко.
Главният герой няма име. Само номер. 509. Книгата проследява живота преди и след надеждата, че кошмарът в концентрационния лагер Мелерн може да свърши.
В Мелерн нямаше газови камери. Комендантът се гордееше особено много с това. Обичаше да казва, че в Мелерн умирали от естествена смърт. Официално Малкия лагер се наричаше почивно отделение, но твърде рядко лагерници намираха в себе си достатъчно съпротивителна сила да понесат почивката повече от една-две седмици.
Слушай добре. В романите има една евтина фраза, че духът не можел да бъде сломен. Аз познавам доста хора, които не бяха вече нищо друго освен виещи животни. Почти всяка съпротива може да бъде сломена. Стига да има достатъчно време и удобен случай.
509 отпусна глава. Можеше да я държи изправена само за късо време. Черепът е нещо тежко, когато мускулите на врата са изтънели като конци, а видът на пушечните комини в долината те кара да чувстваш глада повече от обикновено. Глад в мозъка – не само в стомаха. Той пораждаше халюцинации и никога не изчезваше. Глождеше дори по време на сън.
А иначе лагерите в Германия през годините на войната бяха станали почти хуманни. Убиваха с газ, пребиваха, разстрелваха и само изкарваха хората да работят до пълно изтощение, след което ги оставяха да умрат от глад. Това, че от време на време изгаряха в крематориума някого, се дължеше по-скоро на преумора и на обстоятелството, че повечето скелети не можеха да се движат, а не на злост. То се случваше наистина само когато трябваше бързо да се направи място за нови транспорти чрез масови ликвидации. Даже лишаването от храна на неработоспособните в Мелерн не се извършваше безчовечно; в Малкия лагер все пак даваха по нещо за ядене и ветераните като 509 бяха успели да счупят рекорда и да останат живи.
Борбата за кора хляб беше станала по-важна от всичко друго, а също така съзнанието, че омразата и спомените могат да разрушат един застрашен живот също толкова, колкото и болката. 509 беше научил да се свива в пашкул, да забравя и да не се грижи за нищо друго, освен за голото съществование час след час.
Умирането беше точно толкова заразително, колкото и тифусът, и при всеобщия мор отделният човек можеше да загине лесно, независимо от това, дали иска или не. Заедно с другите човек можеше да се брани по-добре. Щом някой понечеше да се откаже от борбата, другарите му помагаха да издържи. Ветераните в Малкия лагер живееха по-дълго не затова, че имаха повече храна; те живееха, защото бяха затаили отчаян остатък съпротива.
Сега в ъгъла на ветераните лежаха сто тридесет и четири скелета. Място имаше само за четиридесет. Леглата бяха от дъски, по четири едно над друго. Бяха голи или покрити със стара, изгнила слама. Имаше само няколко мръсни одеяла, за които винаги, когато собствениците им умираха, се водеше ожесточена битка. На всяко легло лежаха най-малко по трима-четирима души. Беше много тясно даже и за скелети, защото костите на раменете и на таза не се смаляваха. Ставаше малко по-свободно, ако легнеха настрани, натъпкани като сардели; но въпреки това често пъти нощем се чуваше тъп удар, щом някой паднеше насън. Мнозина спяха клекнали, а за късметлия се смяташе онзи, чиито другари по легло умираха вечер. Изнасяха ги навън и той можеше да се разположи по-добре за цяла една нощ, преди на тяхното място да дойдат нови.
По лицата им течеше пот, а в очите им имаше отчаян страх при мисълта за смъртта, който никое животно не изпитва, а само човекът.
(Hungarian Jews are selected by Nazis to be sent to the gas chamber at Auschwitz concentration camp, May/June, 1944)
Движеха се като автомати и нямаха вече собствена воля; всичко в тях беше заличено, освен няколко телесни функции. Това бяха живи мъртъвци, които мряха като мухи при застудяване. Малкия лагер беше пълен с такива. Те бяха пречупени и загубени, и нищо не можеше да ги спаси - даже и свободата.
Понякога ставаше така: скелети, които едва можеха да пълзят, внезапно се изправяха мъчително, стояха няколко мига с отворени очи прави и падаха мъртви, като че последното им желание на земята е било още веднъж да се изправят като хора.
След бомбардировката затворниците бяха извадили изпод развалините своите мъртви – или онова, което беше останало от тях. Това беше важно за проверката. Колкото и малка стойност да имаше животът на затворника, колкото и безчувствени да бяха есесовците: мъртви или живи, при проверката бройката трябваше да излезе. Бюрокрацията не се стъписва и пред трупове.
При съпротивата има значение какво постигаш с нея, а не как изглежда. Безсмислената храброст е сигурно самоубийство. От друга страна обаче, малкото наша съпротива е единственото, което още имаме. Ние трябва да я крием, за да не я намерят – и да я използваме само в краен случай.
Една измамена надежда беше винаги тежка загуба на енергия.
Заповедта си е заповед. Това е достатъчно за нашата съвест. Разкаянието не е присъщо за германеца. Също и непозволените мисли. Фюрерът знае какво прави. Ние го следваме и толкоз.
Той знаеше, че всеки четири-пет месеца хората, които работеха в крематориума, биваха сменявани и изпращани за задушаване с газ в някой лагер на смъртта. Това беше най-простият начин да се отървеш от свидетелите, които бяха видели твърде много.
Бомбите бяха поработили здравата. Горните етажи на неговата сграда бяха разрушени напълно. Ъгловата фасада липсваше. Беше запокитена в един антикварен магазин от другата страна на улицата. Насрещната вълна беше изхвърлила оттам един бронзов Буда далече на улицата. Богът стоеше сам върху парче здрава улична настилка. Беше отпуснал ръце в скута си и гледаше спокойно към развалините на гарата, надсмивайки се над разрухата на западната цивилизация - като че очакваше някакъв призрачен азиатски влак, който да го върне обратно към простите закони на джунглите – дето убиваха, за да живеят, а не живееха, за да убиват.
– Странно - каза той след малко. – Понякога умират стотици и човек не чувства нищо, а после умира един-единствен, един; който даже не ти е много близък - и като че са хиляди.
509 кимна.
– Нашето въображение не може да брои. А силата на чувството не зависи от цифрите. То може да брои само до едно. Едно – но то е достатъчно, когато наистина чувстваме.
(Survivors of Auschwitz)
От: „Искрица живот“, Ерих Мария Ремарк, изд. Хермес
