„Голям бе Ляпчев по ум. Голям бе и по сърце. „Со благо и со кротце“ не бе само метода на държавник. Тя бе и душевен вик.“
Думи на видния писател, дипломат и историограф Симеон РАДЕВ (1879-1967) за големия български държавник Андрей Ляпчев (1866-1933). Той има ключова роля в два драматични периода от българската история. Тази роля може да се изрази с една дума – „мир” – външен и вътрешен.
(Андрей Ляпчев (1866-1933), © ДА „Архиви“)
Човекът, който си отиде
В началото на миналия век, в с. Нъте, Мъгленско, една тълпа заобиколи на Великден, църквата, за да потурчи богомолците. Едни се потурчиха, други бидоха изклани. Някои, малцина, се спасиха и се разпръснаха по Македония. Едно от тия избягали семейства, Доревците, се засели в Ресен. От тях е рода на Андрей Ляпчев.
Аз помня майка му, баба Неда. По лице тя приличаше на древните сибили. По сърце бе лъвица. В конака, през дни на смут, тя отиваше заедно с чорбаджиите. И никой не смееше да говори така високо като нея за сиромасите и българщината. Християните се удивляваха на нейната дързост. Турците я тачеха.
Тази необикновена жена не можеше да не откърми синове достойни за нея. Най-старият, Георги, деец по Църковния въпрос, лежа в затвора в 1868 г., наклеветен от гърците. Най-младият, Никола, деец за освобождението на Македония, умря през въстанието на 1903 г., пребит от турците. Те бяха шестима братя. Народният дух те сукаха всички с майчиното си мляко.
Народният дух, това бе, преди всичко друго, отличителния белег на Ляпчева. Той бе човек от Възраждането. Към тая епоха той принадлежеше и по вяра и по разум. Затова двете страшни болести на днешното време: обезсърчението и утопията, не можаха никога да го засегнат.
Младините на Ляпчева бяха буйни. Той бавно узря за голям държавник. Но и Пенчо Славейков бавно узря за голям поет. Тоя род хора са като доброто вино: годините ги осъвършенствуват. Напредъкът на възрастта у Ляпчева бе наистина непрекъснат възход на ума. Той старееше в разцвет, а това бе голямото обаяние на неговата личност. Защото няма нищо по-хубаво у един народ от млади с пламък и стари с мъдрост.
Ние правим голяма разлика между мъдрост и наука. Ляпчев имаше и двете. На млади години той бе чел много и може би някак разхвърляно. Но в много насоки на мисълта неговите познания бяха основни и той никога не спря да ги разширява. Запознат с много култури, той нееднакво ги възприе. Той нищо не взе от русите и твърде малко от французите.
Две решителни влияния се бяха упражнили върху му: едното английско, другото немско. От англичаните той бе взел индивидуалистичното схващане на държавата и възгледите си върху конституцията и парламентаризма; от немците - идеята за историческото развитие. Понякога тия две влияния се сблъскваха в неговата мисъл; но в своето държавно изкуство той гледаше да ги доведе до помирение. В действителност, той бе човек на принципи, но не и на догми, защото тия две неща не са равнозначущи.
Човек на мисълта, Ляпчев не бе особено бележит нито като оратор, нито като писател. За Жорес се казваше, че у него жестът предизвиква словото и словото предизвиква мисълта. У Ляпчев обратното: у него мисълта с мъка търсеше словото. Но затуй каква съдържателност в неговите речи и писания! Фразите му са обременени с мисъл, както овощно дърво с голям плод. И, както у Каравелова, между тях срещате афоризми, в които една обширна мисъл се е събрала и блещи както в някой кладенец, привечер, луната.
Голям бе Ляпчев по ум. Голям бе и по сърце. „Со благо и со кротце“ не бе само метода на държавник. Тя бе и душевен вик. Ляпчев повтори тоя вик и при смъртния си одър. Последните му думи бяха думи за обич и сговор между българите.
Той умря като вярващ, с разпятието пред него. Но вярата в Бога е неразделна от вярата във вечната правда. Затова, преди да склопи очи, той искаше да види, с един пророчески взор, българските земи в сияние.
Пред тоя образ на бъдещето ние, неговите съграждани от Ресен, взехме сбогом от него.
* Публикувано във в. „Зора“, бр. 4306, 11 ноември 1933 г.
Снимка: Андрей Ляпчев (1866-1933), ДА „Архиви“, bg.wikipedia.org
