„Бенковски цял-целеничък, реално неделим с всичките си добродетели и недостатъци е бил най-годният и призваният да поведе народа ни на въстание през април 1876 година.“
~ Иван ХАДЖИЙСКИ, „Оптимистична теория за нашия народ“
Георги Бенковски (Гаврил Груев Хлътев, 1843-1876)
Априлското въстание и Бенковски
Бенковски е необикновена, изключителна, „на голямо скроена“ личност. Той бе гениален въстанически водач. И ако всяко човешко можеше да се утвърждава със свидетелство, то свидетелство за водаческата гениалност на Бенковски бе успешното провеждане на Априлското въстание, което и днес някои още смятат за луда и безполезна авантюра. И наистина, да дойдеш млад, 33-годишен, лишен от образование, неизвестен, и то не като апостол, а като помощник на главния апостол; да криеш истинското си име, което би всяло ужас всред благонравните еснафи, които всеки ден си преповтарят десетте божи заповеди, и да станеш фактически главен организатор на IV революционен окръг, поставяйки в сянка всички „учени граматици и философи“, да вдъхновиш и организираш във въстанически редици най-отчаяните опортюнисти на света дребни собственици, еснафи и земеделци, да ги поведеш на сигурна смърт и саможертва в едно въстание, чийто неуспех е не само предвидим, но е предвиден като цел, всичко това може да направи само една изключителна личност, надарена с особени качества.
Бенковски не бе назначен за водач на въстанието с указ. Той дори не бе избран на този пост. Избраникът беше Волов. Волов бе посочен от Гюргевския комитет за главен апостол, а Бенковски бе пратен само за негов помощник. Но това било, докато те били в Гюргево, докато способностите и достойнствата се ценели по диплома и атестат. Практиката изменила всичко: съприкосновението с действителността определило верни граници кой какъв трябва да бъде Този безпогрешен избор на историята е потвърждение на правилото: „Водачът не се избира, той се налага.“ („Записките“ на Захари Стоянов)
Историята е осъществяване на обективна закономерност. Но това осъществяване става чрез хора. Историята подбира своите оръдия, своите изразители според това, дали те могат със своите лични качества да разрешат обществените задачи на момента. Априлското въстание имаше за своя избор широк кръг от хора: и по-възрастни, и по-учени, и по-храбри от Бенковски. Но ако тя го изтъкна и над Волова, и над Бобекова, и дори над онези, които трябваше да бъдат увещавани в Гюргево да го приемат като помощник на Волова, то това показва само едно: че Бенковски цял-целеничък, реално неделим с всичките си добродетели и недостатъци е бил най-годният и призваният да поведе народа ни на въстание през април 1876 година.
Прочее пред нас стои интересният въпрос: какви качества е искал историческият момент от водача на Априлското въстание и в каква степен личните качества на Бенковски са удовлетворявали тези изисквания. И ако общопризнатите положителни качества на Бенковски: физическа представителност, подвижен ум, неизчерпаема енергия, пламенна и убедителна реч и др., не будят никакво недоразумение и спор, не така стои въпросът с „непоносимите“ му качества: властолюбие, заповедничество (диктаторство), славолюбие, гордост, дързост, нетърпение на никакво чуждо мнение, самочувство за непогрешимост, отвращение от хората на „граматиката и философите“ и много още по-дребни кусури, които страшно са дразнели работещите с него по-интелигентни и с по-силно индивидуалистично чувство революционни работници и особено онези, които са държали за началата на пълна демокрация в организацията на въстанието. Тези черти от нрава на Бенковски едва не доведоха до разрив на Оборище и провала на въстанието и станаха причина, щото след Оборище панагюрските комисари да решат „да не дават вече прибежище на апостолите в Панагюрище. Нещо повече: по предложение на Бобекова станало дума не може ли да се убие Бенковски, който е вирнал глава и никого не иска да слуша“.
Проявите на тези качества през въстанието, допълнени от проявите на Бенковски в частния му живот в Мала Азия, преди да стане бунтовник, и до днес са причина, щото мнозина да гледат на Бенковски като на хъшлак и авантюрист, за когото трябва да се говори със снизходителна усмивка, съдържаща познатия у нас намек: „Знаем си го що за птица беше той.“ За тези хора участието на Бенковски във въстанието е една от многобройните му авантюри, неразличаваща се особено много напр. от младежката му авантюра с гиздавата арменка от Айдън, а някои разглеждат това участие само от гледището на амбицията му: да стане цар или нещо подобно на освободена България.
За съжаление, никой досега не е дал отпор на този поток от недоразумения, отправен към личността на Бенковски. Дори приятелите на Бенковски смятат, че това е един неудобен въпрос, от чието неподигане паметта му само ще спечели, поради което го отминават с почтително мълчание.
Но преди да минем към „недостатъците“ на Бенковски, нека изтъкнем общопризнатите му положителни качества.
Физическата представителност, ако и да не е решаващо, все пак е едно от главните качества на обществения водач. Идеал е духовната сила да намери подходяща външна форма. Колкото повече черти от целокупната фигура на един водач се приближават до съвършенството, колкото по-малко негови прояви будят представи за несъвършенство, чувства на съжаление, снизходителност, дори присмех, толкова по-малко слънчеви петна ще има блясъкът на неговия авторитет, толкова по-силна и омайваща ще бъде легендата за него.
Бенковски не е могъл да се оплаче, че природата е лишила духа му от подходяща форма. Физическият му образ ни е даден от Захари Стоянов:
Той можеше да има възраст приблизително от 28–30 години, ръст висок, тънък, гърди изпъкнали напред, глава вирната назад, с дълъг врат лице прилично, малко сухо, усмивка сдържана и привлекателна, руси мустаци, тънки и доволно дълги, закривени от само себе си към очите, които придаваха особена представителност на лицето му; очи ясносини, поглед проницателен, коса и вежди руси, както и мустаците му, и изобщо човек личен и представителен; човек, който беше в състояние да привлече всеки смъртен с външните си качества. При това, като се прибавят още неговите движения, пъргавината му, строгата реч, разправяне с ръкомахане, обръщенията му с хората, които не оставаше да се почесват и излагат своите мнения пространно и да го учат на ум и пр., вие ще имате долу-горе повърхностно понятие за портрета на Бенковски („Записки“, с. 310).
Стоянов, макар и да е знаел преди срещата си с Бенковски, че „той е взет за апостол по милост, турен под личното наблюдение на Волова“, макар да е знаел неговата грамотност по писмата му, признава, че още при първата среща „аз благоговеех пред него, доброволно признавах, че той е велик, с една реч – бях омаян от него“.
Бенковски притежавал твърда, пламенна и неукротима воля, която била в състояние да оживи и мъртвите. За заразяващата сила на тази воля е достатъчно да се посочи, че той с една среща е успявал да спечели за своите планове хора, които дотогава са ги смятали за луда авантюра. С този вътрешен огън той обърна умовете и сърцата дори на трезвите и еснафски благоразумно настроени панагюрски комисари и от съзаклятници против живота му ги направи верни помощници.
Но тази воля се опираше на един жив и широк ум, оплоден с пъстра житейска опитност и дълбоко знание за живота и за човешката душа.
Бенковски можел да прави това, с което обикновено се мери духовната сила на най-гениалните ръководители и пълководци: способност за разчеталяване на съзнанието в много посоки, т.е. едновременно занимаване с няколко въпроса. Бенковски могъл да диктува едновременно на трима-четирима писари писма с разнообразно съдържание и да улавя и най-малките отклонения в писмата от неговата диктовка. Този генералщабен дар – да се възлага успешно на съзнанието едновременно разрешение на няколко задачи – е от решително значение за един водач, който трябва да решава бързо и едновременно много въпроси. Необходимостта от този дар разбират онези, които забравят къде са тръгнали, ако някой ги спре и заговори на друга тема, както и разсеяните, които, ако мислят, когато отиват към чешмата, дали водата е студена, забравят чашата.
Бенковски вън от това разполагаше с неизчерпаем запас от енергия. Той не знаеше що е умора, що е почивка, що е сън, и то в буквалния смисъл на думата. Той мина като стихия над Средногорието и поразяваше хората не само с личността и словото си, но и с неуморимостта си. Само така можа той да приготви въстанието в невероятния срок от три месеца.
Бенковски имаше богат жизнен опит. Терзия-домошар из средногорските села, анадолски караарабаджия, после събирач на афион йошурджия, гавазин на персийския консул в Смирна, после безимотен скитник из турските градове, сетне хъш в Румъния, той бе срещал хора от всички слоеве на живота, бе изпаднал от всички положения, които тогавашната съдба можеше да предложи на средния човек: от гост на пашовски трапези до последен голтак из цариградските и букурещки сокаци; бе успял да види величието и нищетата на живота, да разбере по-тънко силите и пружините, които движат отделните хора и масите. Той наистина познаваше турската империя, срещу която бе повел смъртна борба, защото не от книга бе научил турски, арабски, румънски, полски и по-малко персийски и италиански.
И това негово дълбоко знание за живота и хората личи във всичките му действия.
Той владееше до съвършенство изкуството да се представи пред хората и да ги покори духовно: с осанка, с хайдушко облекло, с бляскаво оръжие, с тон, с гръмовити думи, с пламенни слова, най-сетне със заобикалящата го военна свита. Това изкуство бе един от залозите за успеха на Бенковски. В това отношение (по чалъми) му съперничеше само знаменитият поп Груйо Бански. Собствено двамата неразделни приятели – единият представител на земната, а другият на небесната власт – щастливо се допълваха.
Този личен опит най-сетне му позволи да разреши квадратурата на кръга на Априлското въстание: да проведе с успех едно въстание на дребни собственици, което по план трябваше да завърши с неуспех.
…Не във всички въстанически глави беше достатъчно ясно като как ще се сложи бъдещият български обществен живот. Най-голяма част от революционните деятели желаеха общество без „турци и чорбаджии“, т.е. общество без национално и социално робство, при това общество с народно управление, с демократично устройство. Но малцина знаеха, че това няма и не може да стане в този вид, в какъвто го желаеше мнозинството от тези, които през време на борбите и въстанието се наричаха „братя“. Това бе случай, където за една епоха не можеше да се съди по съзнанието на хората.
Бенковски, както и Левски съзнателно или несъзнателно отваряха вратите на едно ново общество, организувано в държава, в което по силата на нещата трябваше да има управители: държавен глава, министри, депутати, водачи и пр., и управлявани. България нямаше да бъде първата държава от този род. А щом това е бъдещата съдба на България и на нейните граждани, естествено за никого не е безразлично какво място ще заеме в стълбата на живота. Ако това общество се нуждаеше от цар, ясно бе, че царската корона ще бъде сложена върху човешка глава. Защо тогава тя да не може да се сложи върху главата на един Бенковски, който наистина бе роден за цар? И наистина, той достойно, благодарение само на личните си качества, без всяка школа и възпитание бе няколко дни некоронован цар на едно малко въстаническо царство.
Из: „Оптимистична теория за нашия народ“, Иван Хаджийски, изд. „Отечество“, 1997
Снимка: Георги Бенковски (рождено име: Гаврил Груев Хлътев, 1843-1976), bg.m.wikipedia.org
Картина: „Хвърковатата чета на Бенковски”, 1909 г., художник Петър Морозов, militarymuseum.bg
