За човешката природа, превръщаща се в животински бяс по време на война, назаем от древногръцкия военачалник и историк Тукидид (460-400 г.пр.н.е.) и неговия забележителен труд „История на Пелопонеската война“.
(STC 24058 (B), Houghton Library, Harvard University)
§
За изменчивата човешка природа („История на Пелопонеската война“)
„…Каквото става обикновено при подобни обстоятелства, нищо не било спестено, ами дори го надминавало. Действително баща убивал сина си, откъсвали молители от храмовете и пред тях ги посичали, а някои загинали, зазидани в храма на Дионис. До такава свирепост достигнала борбата на групировките, а изглеждала още по-ужасна, защото тогава се проявила за първи път, докато по-късно от такива борби беше разтърсван, тъй да се каже целият елински свят и навсякъде при раздори предводителите на демокрацията привличаха на помощ атиняните, а тези на олигархията – лакедемонците. И докато по време на мир не биха имали повод, нито биха били склонни да ги призовават, то сега, по време на войната, беше много по-лесно спечелването на съюзници и за двете страни, когато замисляха някакъв преврат с цел да нанесат вреда на противника, а оттук и да извлекат изгода за себе си. И вследствие на раздорите множество бедствия сполетяха градовете, бедствия, каквито е имало и докато човешката природа остава все същата, винаги ще има, дори да бъдат по-незначителни и да променят облика си, доколкото настъпват всякакви промени в обстоятелствата. Защото по време на мир и благосъстояние както държавите, така и частните лица имат по-благородни убеждения поради това, че не попадат в принудителни затруднения. Войната обаче, като премахва ежедневното благополучие, учи на насилие и приравнява начина на мислене на повечето хора към настоящето”.
„…А причина за всичко това е стремежът към власт, породен от користолюбие и честолюбие. От тях идва и склонността на избраниците към съперничество. Действително и едните, и другите заставаха начело в градовете с благовидни слова за предимствата както на политическото равноправие на масите, така и на здравомислието на аристокрацията, но докато на думи обявяваха, че награда за тях е грижата за общото благо, по всякакъв начин се бореха помежду си за превъзходство, дръзваха на най-големи жестокости, достигаха до още по-страшни отмъщения, като не се ограничаваха в рамките на справедливостта и ползата за държавата, ами се съобразяваха винаги с печалбата на едната или другата групировка и след като достигаха властта било чрез незаконно гласуване, било с насилие, бяха готови да удовлетворяват моментната си съперническа равност. Така че нито едните, нито другите държаха на благочестието и които успяваха под покритието на благопристойни думи да извършат чудовищни дела, се ползуваха с още по-добра слава. А неутралните граждани биваха погубвани и от едните, и от другите, било защото не подкрепяха никого, било поради завист, че са останали невредими”.
§
За подменената същина на думите („История на Пелопонеската война“)
„…Дори обичайното значение на думите спрямо действията бе променено своеволно. Безразсъдната храброст се считаше за жертвоготовно мъжество, предвидливото изчакване – за благовидна форма на страхливост, здравомислието – за прикриване на малодушие, а съобразяването с всяко нещо – за негодност за нищо; безумното буйство се приписваше на мъжки жребий, а плановете за безопасност бяха удобен предлог за отклоняване от действия. Негодуващият се смяташе за неизменно предан, а който му противоречеше – за подозрителен. Някой, който сполучваше със заговор, беше проницателен, а който се досещаше за него – още по-способен. А който полагаше усилия да няма нужда от всички тези неща, беше обявяван за предател спрямо партията и уплашен от противниците. Накратко, хвалеха този, който успяваше да изпревари в състезанието със злодея, както и онзи, който скланяше към зло човек, който не го замисляше. И ето че и сродникът ставаше по-чужд от политическия съратник, който по-често беше безусловно готов за дръзки начинания. Защото подобни сдружения не се създаваха с подкрепата на съществуващите закони, а противозаконно и с користна цел.“
§
В много малко случаи войната я водят по предварително определен план, а по-често войната сама избира пътищата и средствата в зависимост от обстоятелствата.
Страхът отнема паметта.
За тирана и за могъщия град, господстващ над други градове, всичко, което е изгодно, е и разумно.
Считайте за щастие свободата, а за свобода – мъжеството.
В човешките взаимоотношения правото има смисъл само тогава, когато при изравнени сили и двете страни признават необходимостта, обща и за едната, и за другата страна. В противен случай най-силният изисква възможно най-многото, а слабият е принуден да се подчинява.
Да налагаш тирания е несправедливо, да се отказваш от нея обаче – опасно.
Като че ли хората се гневят повече, когато на техните права се нанася лек ущърб, отколкото когато биват нацяло лишавани от тях чрез насилие. На първото му казват: да бъдеш измамен; на второто: да отстъпиш пред по-силния.
Най-важни за военния успех са благоразумието и пълната хазна.
Невежата ограниченост поражда дръзка храброст, а трезвата пресметливост – нерешителност.
Никога не трябва да си правим сметки с оглед очакваните грешки на противника, а да разчитаме само на собствената си готовност за война.
Успехът във войната зависи не от оръжието, а от паричните средства, благодарение на които оръжието носи полза.
Из: „Избрани страници“, Тукидид, изд. „Народна култура“, София, 1988 г.
Изображения: commons.wikimedia.org, freedomandcitizenship.columbia.edu
