Три години без легендарния композитор и китарист на „Щурците“.
(Петър Гюзелев на фестивала „Цвете за Гошо 2011“)
Не можеш да я проумееш Библията от първия прочит, това е като да очакваш едно 7-годишно дете да разбере книгите на Достоевски. Затова е нужно време. Но за разлика от много автори на книги, които поставят важни въпроси, Библията предлага и решения. А дали да се доверим на написаното в нея, на тези решения? Въпрос на избор. Както когато видиш на някоя пейка в парка надписа: „Не сядай! Прясно боядисана.” Някои ще се вслушат, но ще има и такива, които ще си кажат: „Айде бе, я дай да пробвам…” и ще се изцапат.
Още от дете си възпитаван, че Бог не съществува, че няма нищо друго освен комунистическата партия, ти свикваш да живееш в духа на атеизма. И си казваш, че вярата е нещо остаряло, „само за бабите”, а ти нали си модерен човек…
Дори не бях виждал Библия, навремето трудно можеше да се открие, а ако искаш да внесеш Писанието от чужбина, на митницата ти поднасяха един документ, в който трябваше да декларираш: „Не внасям порнографски материали и библия”. Но често човек се „сблъсква” с Бог в някакви извънредни ситуации. Много преди да приема християнската вяра и с мен се случи така и тази история влезе в сърцето ми.
(Петър Гюзелев 1990, © Стоян Гребенаров) (Петър Гюзелев 1997, © Стоян Гребенаров)
Бяхме с групата на турне в Германия, на връщане вместо да летя със самолета заедно с другите, реших, че искам да видя Унгария, Будапеща, и взех влака натам. След като поразгледах, вечерта тръгнах на обратно. Но преди влакът да тръгне, слязох да си купя нещо за ядене. Във влака си оставих всичко, целия багаж и китарата. Връщам се във вагона и… там няма абсолютно нищо – нито куфар, нито китара, нито пари и документи, защото и тях бях оставил там. Слязох, тъй като реших, че на границата ще ме спрат, и влакът си замина. Оплаках се на полицаите, но ми казаха, че нищо не могат да направят. Помолих ги да се обадя до българското посолство, но тъй като беше късно вечерта, успях да се свържа само с някакъв пазач, който ми каза да звънна сутринта към 9 ч.
И тогава, половин час след полунощ, по едни панталони и ризка, вдигнах глава нагоре и си казах: „Не вярвам в Тебе, Господи, но ако има една милиардна част истина в това, че съществуваш, моля те, помогни ми. Искам две неща – да се прибера вкъщи и да се върна с китарата си”. И… нищо. Не се появи светкавица от небето, която да ми спусне китарата, нищо. Легнах на една пейка на гарата, изтощен, брадясал, да дочакам сутринта и отварянето на посолството. Няколко часа по-късно ме събудиха двама полицаи с предупреждението, че не е позволено да се спи на гарата. Веднага станах, протегнах се и… усетих, че в джоба на ризата ми има нещо, което се оказа пачка унгарски пари. Нямах никакво логично обяснение откъде са се взели тези банкноти, защото в изчезналия ми багаж имах немски пари, но за престоя си в Унгария разполагах само с някакви дребни, които вече бях изхарчил, не бях обменял други пари… Веднага скочих, първо отидох да се обръсна, а след това взех едно такси към българското посолство, където ми издадоха документи. Върнах се обратно с такси на гарата, купих си билет до София, и дори ми останаха пари да си купя два сандвича. Всичко сякаш бе изчислено до последната стотинка.
Трябваше да се кача на влак, който идваше от Германия, немските влакове никога не закъсняват, но този път влакът се забави с три минути. И точно когато той се задаваше, забелязах как един железничар носеше моята китара към полицейската проверка. Хукнах да го догоня, развиках се, и малко по-късно вече бях във влака с китарата в ръце. И сякаш чак тогава нещо ми проблесна, чак тогава имах време да се запитам: „Но какво стана?! Бог ли го направи това?” Тогава си дадох сметка, че двете ми желания се бяха сбъднали – да се прибера у дома и да си върна китарата… А можеше нещата да се развият по съвсем друг начин, можех да се кача на влака и да се размина с китарата си (не бях оставил името и адреса си на унгарските полицаи). След тази случка обаче минаха доста години преди да повярвам наистина…
Когато станеш вярващ, проблемите съвсем не изчезват. Ако стъпя в калната локва, не значи, че няма да се изцапам, защото съм християнин. Срещал съм хора, които издигат своите лични интереси над всичко и очакват, че щом вече са повярвали в съществуването на Бога, Той е длъжен да им се „издължи” за тази тяхна вяра, дори с „лихви” във вид на по-хубав апартамент, по-нова кола, въобще с изобилие от материални придобивки.
Да повярваш е началото на пътя, това не значи, че си достигнал крайната цел. Младият човек, когато влезе да следва в университета, той не става веднага професор. Всъщност не всеки става професор, някои стават бакалаври, други – магистри и т.н. Искаме да стигнем до един връх, но дотам пътят не е равно шосе. По този път има участъци, които са лесни и приятни, така че докато вървиш, да си свиркаш и да размахваш безгрижно ръце, но колкото повече се доближаваш до върха става все по-стръмно и трудно.
Винаги когато съм изправен пред трудности, правя това – представям си, че Господ е родителят, а аз – детето. Хлапето прави глупости, качва ти се на главата, казваш му, че това не е добре, но когато то не се вслушва в думите ти, започваш да го лишаваш от някакви неща – не му купуваш мечтания компютър или колело, не изпълняваш всяко негово желание… Ако и това не помогне, си казваш: „Хубаво, щом не искаш да разбереш, нека ти се струпат всичките неприятности, за да видиш за какво говоря”. Виждам, че понякога Господ се отнася с чувство за хумор към теб, някой път ти подава ръка, а друг път ти създава проблем, за да промениш посоката, по която си тръгнал. Така не възпитава ли и човек децата си?!…
Снимки: shturcite.comule.com, Петър Гюзелев на фестивала „Цвете за Гошо 2011“ - wikipedia.bg
