На 21 май 1965 г. се ражда Димитър Воев – концептуалистът на „НОВА ГЕНЕРАЦИЯ. Умира на 27 години и е единственият български музикант и поет, който е превърнат в култ от феновете с творчеството си и ледената естетика, която наложи. Още приживе, някои се удивляваха, други се ужасяваха на онова, което се раждаше в мозъка му. Образният му свят не беше нито прост, нито лесен. Поезията и музиката на Димитър Воев и днес се приемат като философия.
Той остана във времето. Дори да не е Завинаги, ще е за много дълго. Докато не се скапят магнитните носители на човеците и изгние цялата хартиена памет на човешкото творчество.

Има един кръг, който никога не е напълно затворен. Това е кръгът на възможните невероятности. Понякога на тебе може да ти се стори, че той почти се е затворил около собствената ти същност. Тогава ти ще събереш всичките си видими и невидими сили в себе си и ще се опиташ да излезеш навън. Сигурен съм, че винаги досега си успявал да го направиш.

Успял си по един или друг начин. Достоен или по-малко достоен. А всъщност за какво си го правил? Едва ли е било, за да можеш да видиш на следващата сутрин изгрева. По-скоро е било, за да можеш да си избереш или извоюваш място, откъдето да го видиш.

А всъщност миналото е низ от несъществуващи неща, които можем да си представим с голяма или с по-малко голяма достоверност. Бъдещето е също такъв низ от несъществуващи неща. Но истинско за нас ни се струва това, което има по-голяма вероятност да се превърне в минало. И ти се намираш в едно непрекъснато движение между все по-отдалечаващото се старо минало и все по-приближаващото се ново бъдеще. Но ти никога не можеш да бъдеш, колкото и да ти се иска, нито в миналото, нито в бъдещето. Защото ти си сега единствено и завинаги в момента.

Ти живееш в момента, ти ще умреш в момента. И единственото в истинското пълноценно изживяване в момента може да има, и само тогава, смисъл твоят живот. Но това не може и не трябва да означава, че ти ще живееш само и единствено с удоволствията, които могат да бъдат създадени от едно изпълнено с леки преживявания и осеяно с безгрижие съществуване. Защото именно това съществуване, което е лишено от трудността на момента, може да те направи посредствен и незначителен в собствените ти очи. Затова ти трябва да се бориш.

Отчаяно, системно и безнадеждно. Да се бориш до привидния край на собствените ти сили. Тогава ще бъдеш страстно влюбен в борбата си и в нищо друго. И това ще бъде прекрасно. Защото именно борбата и стремежът сами по себе си представляват красотата и смисълът на живота. А постигнатата цел и надеждата подчертават неговото безсмислие.

Чрез собствената си борба ти ще осмислиш и изживееш момента. Тогава няма да има нужда да си задаваш въпроса за собственото си съществуване. Именно тогава, пред вечно жадния си за познание разум и само с него ти ще се докоснеш до щастието. Ще се докоснеш така, както когато си бил малко дете са се докосвали до теб тези, които са те обичали.

Но ти все пак може да ме попиташ, какво ще стане, ако се умориш от борбата. Ако силите ти просто не стигнат. Ако въпреки цялото ти истинско желание, не успееш да се пребориш с трудностите. Тогава съвсем случайно твоят поглед може да попадне на изхабеното ножче, изхвърлено в пепелника...

Има един кръг, който никога не е напълно затворен. Това е кръгът на възможните невероятности. И най-невероятната от всички възможни невероятности е този кръг да се затвори. Но ако все пак се затвори, а това е възможно, колкото и невероятно да ти се струва, то тогава Ти трябва да го направиш и аз съм сигурен, че ще го направиш, за да не изгасне и тази една светлина, която е светила по твоя път.

18.6.1984 г.


(Кристиян Костов (китара), Кирил Манчев (барабани), Алина Трингова (вокали), Михаил Пешев (клавир), Димитър Воев (бас и вокали), 1898 г.)

Източник: Димитър Воев: „Поздрави боговете от мен“
Снимки: Нели Воева