„Всичко се движи към края си. В това може да си сигурен.“
На 22 септември 1957 година е роден Ник Кейв – музикант, композитор, поет, автор, актьор и сценарист. Този месец излезе шестнайсетият студиен албум на групата му The Bad Seeds, наречен Skeleton Tree.
Владетелят на загадъчните и печалните селения се завръща и с нов филм – One More Time With Feeling, който е построен около странните и болезнени разкази на Кейв и съдържа интервюта с музикантите, живи изпълнения и размисли върху трагедията, белязала музиканта - смъртта на 15-годишния му син, който миналата година загина след падане от скала.
За майстора на мрачната поезия и алтернативния, интелигентен звук изкуство е своеобразен акт на отмъщение срещу безсмисления, студен и несправедлив свят. През целия си живот Кейв твори с идеята, че рано или късно, болката ни застига, но винаги успява да намери правилната форма, в която да побере цялото това объркване.
От психозата вътре в мен аз досега не съм се освободил. Може би съм престанал безогледно да отдавам чувствата си. Сложих живота си в ред и в известен смисъл моят живот винаги е бил устроен по определена схема, даже и в най-безразсъдните времена. Създаде се някакъв странен, отработен порядък. И благодарение на това се чувствам свързан с реалността. Иначе не би имало съвсем никаква спирачка. Моят рутинен ритъм на живот - това е всичко, което ме държи в този свят.
Светът абсолютно полудя, тук няма какво да се добави. Възприемам това като отправна точка, като даденост. Така е било винаги и досега това за мен е отправен момент.
Мястото на живот несъмнено оставя отпечатък върху творчеството, но аз живея основно в своето собствено въображение. А на този адрес е сложно да бъда обезпокоен, имам имунитет към обкръжаващата действителност.
Разбира се, сам по себе си светът е мръсотия. И въпреки това има много неща, достойни за любов. Различни дреболии. Трябва да заобичаме дребните неща в нашия живот.
Много отдавна попитах някого: за какво да пиша. Отговорът беше такъв: за любовта и Бог. И аз помислих: добра идея.
Ако извадиш любовта от уравнението, просто няма да има за какво да пиша.
Рок звездата трябва да се старае да бъде честна. Дори опитите важат.
Безсънието е най-добрият наркотик за творчеството.
Не може да си позволим да сме безделници. Да бачкаш по някоя лоша идея е по-добре отколкото да не бачкаш изобщо. Не можеш да разбереш стойността на идеята, докато не я реализираш.
„Вдъхновение“ е дума, която се използва от хора, които действително не правят нищо.
Трябва да бъдеш безжалостен към това, което си написал. Иначе нямаш никакво право да се отнасяш към своето творчество добре. Ако ти не можеш да вдигнеш скалпела над своите произведения, то те винаги ще останат чудовищни изроди, покрити с брадавици и вкостенели израстъци.
Аз не пиша щастливи песни, но кой ли пише. Наистина не познавай никой, който да пише такива песни.
Харесвам песните, които не можеш да видиш във въображението си, тези които са писъци от сърцето, директни песни, които правят rock & roll музиката толкова прекрасна.
Вероятно това да владееш добре един инструмент си има и своите проблеми. Защото колкото по-добър ставаш, толкова повече започваш да звучиш като обикновен китарист.
Случва се да си помисля, че мога да пея по-добре, но обикновено установявам, че не мога.
Не пиша когато съм депресиран. Ако съм депресиран, което в действителност се случва рядко, не правя нищо. Сещате се, не съм в състояние да правя каквото и да е.
Напук на това което си мислят хората, не искам да съм мрачен през цялото време. В действителност търся някакъв вид светлина и винаги съм много щастлив, като я постигна.
Винаги има болка. Има едно нещо, което ти е гарантирано в живота, че винаги ще има излишък от болка.
Основната клопка в съвременната музика е така нареченият „професионализъм“. Не знам къде се дяна старият, добър, мамка му, рокендрол. Имам чувството, че музикантите нямат право на грешки, на провал, да се вслушват в собствените си усещания.
Кайли Миноуг е най-хубавото нещо, което се е случвало на австралийската музика.
Израстнах в Австралия – в страна, която никога не е имала своя култура, освен, разбира се, културата на аборигените. И, навярно, именно за това аз повече от всичко съм и благодарен – за това, че тя ме накара да търся неща в други страни. А търсенето си мисля, че е най-важното.
Ако се огледате, примирението е страшната болест в есента на нашите години. Аз работя здраво, за да предотвратя това.
Харесва ми да мисля, че можем да направим всичко с живота си, което ни дойде наум.
Единствените хора, които могат да кажат, че са щастливи остарявайки, са тези, които все още не са стари. Всеки ден тази идея ме прави все по-малко и по-малко щастлив.
Колкото по-стар ставам, толкова повече чувствам някои духове – особено жените в моя живот – излизат от сенките и стават все повече част от живота ми.
Най-големият ми страх е да загубя паметта си, защото паметта е това, което сме.
Това да си родител може да те превърне в ужасен човек, защото си тласкан непрекъснато до лимита си.
Обожавам руската литература. В училище имахме един нормален учител и той беше по литература. На него дължа любовта си към Достоевски. Аз бях любознателен юноша и започнах да откривам за себе си руските писатели един след друг: прочетох Толстой, Гогол, Тургенев, разказите на Чехов. Растях и поумнявах с тези книги. Всичко, което най-много ценя в живота, научих от книгите. И особено ми харесва Достоевски.
В училище бях антимагнит за жени.
Всичко, което е казано за мен, ме обижда. Без значение дали е вярно или не.
Прекланям се пред човешката потребност да се вярва, в съществуването на нещо извън самите нас. Много ми е близка и разбираема способността на хората да усещат присъствието на външни сили. Бих казал, че това е такава основна потребност за човек, както храната и секса. Така е било от незапомнени времена, така е било във всички култури – ние вярваме, че има някой над нас. Така сме програмирани генетично. Стана модно да се присмиват на хората, които вярват в нещо само за това, че тяхната вяра се основава на глупави идеи. Да, разбира се, идеите са абсолютно глупави. Но лично на мен ми се струва, че самата потребност от вяра е благороден инстинкт, присъщ на човешката раса. Да, глупост. Да, вярванията са абсурдни. Но на мен ми харесва самата идея за вяра в абсурдното, защото не е задължително всичко в света задължително да бъде логично и научно. Не съм упълномощен да разсъждавам на тази тема, защото засега съм жив, но не вярвам в задгробния живот. Мисля, че смъртта все пак е край, но все пак… Каквото и да е, каня се да продължавам да живея. Рано или късно всичко ще свърши, така че по-добре е да се наслаждаваме на живота с всички сили и да го изживеем полезно.
Искам да мисля, че на Бог му е все едно, вярват ли в него хората или не, говорят ли за него или мълчат. Той е Бог, и не е длъжен да се интересува от такива дреболии.
Потиска ме факта, че болшинството хора вярват, че Господ съществува, за да им служи и всячески да им помага. За тях Господ е пиколо от космоса, на което може да позвъниш във всеки момент, когато ти потрябва. Защото те не могат да разберат, че Господ съществува за това, да ни даде възможността и силата да се оправяме сами в собствените си дела.
Аз съм вярващ човек. Не ходя на църква и не принадлежа на никаква конкретна религия, но вярвам в Бог. Мисля, че това му е достатъчно.
Аз вярвам в Бог, както и в русалки.
Снимки: billboard.com, theplace2.ru, radioparadise.com, bbc.co.uk, 1843magazine.com