Писмо до сина ми
Руският актьор, изиграл големи и малки роли, комични и драматични персонажи в киното, театъра и телевизията, завоювал милиони сърца, подарявайки на публиката своето. Евгений Леонов, когото помним от ”Белоруската гара” и „Кин-Дза-Дза!”, с чиито глас говори любимият герой на децата Мечо Пух.
„Ще остана в Ленинград две седмици, затова ще ти пиша надълго и широко, всеки ден”, така започва първото писмо на актьора до единственият му син Андрей. Тогава той е в девети клас. Носталгични и ласкави, писмата на Леонов се превръщат в трогателна бащина изповед. „Знаеш ли, Андрюша, не се страхувай от несполуките. Най-важното е да подготвиш своя дух. Като за полет в космоса – готов на всичко!”, пише той. Споделяме едно от тези емоционални писма.
Андрюша, обичай ме, както те обичам аз. Знаеш ли, какво богатство е това – любовта. Наистина, някои мислят, че моята любов е такава една... и от нея голяма полза няма... А може и моята обич да ти пречи да бъдеш добър ученик? За всичките девет години в училище, аз така и никога за нищо не те наказах.
Спомняш ли си, как правеше смешни физиономии застанал пред черната дъска, целият клас се заливаше от смях, а после учителката ме викаше на дълги разговори. Видът ми тогава беше като на три пъти виновен, сядах в ъгъла, а тя ме наказваше като малко момченце. Готов бях на всякакви унижения, а на нея все й беше малко – „Целият урок провали, 45 минути изгубихме, синът ви нищо не знае, но не дава и на останалите да учат, затова ви извиках да го вземете от училище. Той не разбира от дума!”
„Е, мисля, че днес ще му зашия един шамар, и това е!” – с тия мисли пресичам училищния двор.
От вълнение не мога да седна нито в такси, нито в тролей, затова ходя пеша... Една жена носи тежка чанта, детето й плаче, но когато ме вижда се усмихва, а зад гърба си чувам майка му: „Ето видя ли, и Мечо Пух ти се смее!”.
...Есенният вятър ме брули. Вървя към дома с чувство, че съм понесъл върху себе си удар. Е, добре... Влизам у дома, окончателно забравил за шамара, а виждайки те, питам: „Какви маймунджилъци си правил в час, дето на всички са се харесали, покажи ги и на нас.” И се смеем.
И така до следващия път. Майка ти не иска да иде в училище. Аз лежа и си мисля: да ме бяха извикали още тая нощ на снимки в някой друг град, или да не ме бяха пуснали от репетиции... На сутринта майка ти плаче, а аз отменям полета, освобождавам се от репетиции, и тичам към училището, да заема мястото си в ъгъла.
Затова ти пиша тези писма, за да поправя, ако нещо съм сгрешил, и навярно изглеждам смешно и нелепо като някои мои персонажи. Но това съм аз. Истината е, сине, че няма нищо по-крехко от тревогата на бащиното сърце.
Когато съм сам у дома, тъгувам, спомням си всяка твоя дума и всеки твой въпрос, и ми се иска да можем да разговаряме безкрайно... струва ми се, че целият живот няма да ни стигне да си кажем всичко. Но знаеш ли, кое е най-важното, което разбрах след смъртта на моята майка и твоя баба? Ех, Андрюша, ако има в твоя живот човек, пред когото не се боиш да бъдеш малък и глупав, напълно гол в своето откровение, знай, че този човек е твоята закрила.
А аз скоро ще си бъда у дома...
Татко,
Ленинград, 3.Х.1974
Снимки: cont.ws, tvperson.ru
