Нобеловата реч на най-великия жив поет ~ Боб ДИЛЪН

Тази година изненадващо Боб Дилън получи Нобеловата награда за литература заради стиховете и текстовете на песните си. Академията приятно изненада всички с избора си, защото той е първият автор на песни, който получава престижния приз.

Признанието 75-годишния рок музикант получава за това, че "е създал нов поетичен изказ в богатата американска песенна традиция". Постоянният секретар на Шведската академия го нарича "велик поет в англоезичната традиция" и аргументира трудния избор по следния начин: „В продължение на вече 54 години той не спира да се преобразява – като започнем от албума Blonde on Blonde, който е изключителен пример за неговите гениални рими, строежа на строфите му, гениалния му начин на мислене. Може и да изглежда изненадващо, но ако се върнем 5000 години назад във времето, поемите на Омир и Сафо са създадени, за да бъдат изпълнявани на живо. Същото е с Дилън.“

Шеговитите очакванията, че вместо нобелова реч, Дилън ще изнасе концерт не се оправдаха. Боб Дилън дори не присъства лично на церемонията по връчването на наградите, която се състоя на 10 декември в Стокхолм. От негово име речта произнесе американският посланик в Швеция Азита Раджи.

Добър вечер на всички. Изказвам най-топли поздрави към членовете на Шведската академия и към всички изтъкнати гости на събитието тази вечер.

Съжалявам, че не мога да присъствам лично, но бъдете уверени, че духом съм с вас и за мен е чест да получа толкова престижно отличие. Да ми бъде присъдена Нобеловата награда за литература е нещо, което никога не съм си представял или предугаждал.

От най-ранна детска възраст чета и поглъщам работите на онези, които са счетени за достойни за подобно отличие – Киплинг, Шоу, Томас Ман, Пърл Бък, Албер Камю, Хемингуей. Тези гиганти на литературата, чиито творби се учат в училище, пазят се в библиотеки по целия свят и за които се говори с такова въодушевление, винаги са ми правили дълбоко впечатление. Че аз се присъединявам към имената в подобен списък, е наистина отвъд думите.

Не знам дали тези хора дори са си помисляли за честта от Нобела като такава, но предполагам, че всеки, който пише книга, стихотворение или пиеса някъде по света може да таи тази тайна мечта дълбоко в себе си. Навярно е погребана толкова дълбоко, че те дори не знаят, че е там.

Ако някой някога ми беше казал, че имам и най-дребен шанс да спечеля Нобелова награда, бих си казал, че долу-горе същият е да се кача на Луната. Всъщност, в годината, когато аз съм роден и няколко години след това, не е имало никой в света, смятан за достатъчно добър да спечели Нобел. Така че най-малкото оценявам факта, че съм в рядка компания.

Бях на път, когато научих тази изненадваща новина и ми отне доста време напълно да я осъзная. Замислих се за Уилям Шекспир, велика литературна фигура. Предполагам, че той се е възприемал като драматург. Мисълта, че не пише литература, не му е минавала през главата. Неговите слова са били предназначени за сцената. Замислени да бъдат изговаряни, а не четени. Когато той е пишел „Хамлет“, съм сигурен, че е мислил за различни неща: „Кои са правилните актьори за тези роли?“, „Как трябва да се постави това?“, „Наистина ли трябва действието да се развива в Дания?“. Неговите креативен поглед и амбиции несъмнено са били на преден план в ума му, но е имало и по-прагматични проблеми, с които е трябвало да се занимава: „Достатъчно ли е финансирането?“, „Има ли достатъчно места за патроните ми?“, „Откъде ще намеря човешки череп?“. Бих се обзаложил, че последният въпрос, вълнувал Шекспир, е бил: „Това литература ли е?“.

Когато започнах да пиша песни като тинейджър и дори когато започнах да ставам известен със способностите си, надеждите ми не стигаха далеч. Мислех, че парчетата ми може да бъдат чути в кафенета или барове, може би по-късно на места като „Карнеги хол“, „Лондон Паладиум“. Ако стигах далеч в мечтите си, може би си представях да направя записи и после да чувам песните си по радиото. Това беше наистина голяма награда в ума ми. Да записваш и да чуваш парчетата си по радиото би означавало, че достигаш голяма аудитория и че можеш да продължиш да вършиш онова, което си започнал.

И така, аз върших това дълго време. Направих десетки записи и изнесох хиляди концерти по целия свят. Но моите песни са жизненият център на почти всичко, което правя. Те изглежда са намерили място в животите на много хора, от много различни култури и аз съм благодарен за това.

Но има едно нещо, което трябва да кажа. Като изпълнител съм свирил пред 50 хиляди зрители и пред 50 зрители – и мога да ви кажа, че е по-трудно да го правите пред 50. 50 хиляди души са личност в единствено число, но 50 – не. Всеки от тях има индивидуалност, отделна идентичност, свят в самия себе си. Те могат да възприемат нещата по-ясно. Твоята честност и как тя се отнася към дълбочината на таланта ти са поставени на изпитание. Фактът, че Нобеловият комитет е толкова малък, не ми е убегнал.

Но, както и Шекспир, аз често съм зает с преследването на своите творчески начинания и разрешаването на всички аспекти на прагматичните житейски въпроси. „Кои са най-добрите музиканти за тези песни?“, „В правилното студио ли записвам?“, „Тази песен в правилната тоналност ли е?“. Някои неща никога не се променят, дори за 400 години.

Нито веднъж не съм имал времето да се запитам: „Литература ли са моите песни?“.

Така че благодаря на Шведската академия – и за това, че са отделили време да обмислят именно този въпрос, и, в крайна сметка, за поднасянето на толкова прекрасен отговор.

С най-добри пожелания към всички,
Боб Дилън