В някогашните филми имаше неповторима атмосфера, герои, събития... Имаше живот | Георги МИШЕВ

Споделени мисли на големия наш творец, автор на разкази, повести, романи и сценарии, превърнали се в любими филми на българската публика – "Матриархат", "Не си отивай", "Момчето си отива", "Селянинът с колелото", "Самодивско хоро", "Преброяване на дивите зайци", "Вилна зона", "Дами канят", "Патриархат".

"Няма въображение, което може да сътвори такова нещо. Само животът може да "измисля" така богато и пищно, всичко страшно мирише на истина, толкова страшно, че ти се иска да е художествена измислица! А най-потресаващото е това, че обществото, средата на героите, техните съграждани и роднини гледат на тоя шабаш на морални изроди, хитри хватки, ловки ходове, шмекерии и долно мошеничество като на работи в реда на нещата, завиждат, учат се от героите как и те да се подредят така, да си уредят същия лек и приятен, а иначе
мерзък живот...”
Проф. Тончо Жечев за "Дами канят" 1988

Като взех дипломата, във в. "Септемврийче" имаше свободни места и можеха да ме назначат. Но нямах жителство. Озовах се в междинно състояние. Вестникът ме прати окръжен кореспондент в Ловеч. Няколко години живяхме там. Десет бяха и през цялото време правех какви ли не опити да получа софийско жителство. Няма и няма! Къде ли не са ме водили приятели! Веднъж Камен Калчев ме заведе при тогавашния столичен кмет Георги Петков. Камен вика: "Кметът знае кой е Камен Калчев, не може да ми откаже. Ти ще вземеш твоя книжка и ще му я занесем." Речено-сторено. Приема ни кметът, сядаме, разказваме проблема. "Разбира се, другарю Калчев", великодушно каза кметът и натисна едно копче. Появи се чиновник с папка. "Стефанов – пита Петков, - може ли един млад писател да стане жител на София?" Папката се разтвори. Стефанов чете, чете и накрая отсече: "Не може, другарю Петков. Милиционер може, пожарникар – може, писател – не!"

Веднъж актьорът Георги Русев се изуми: "Как така нямаш телефон?!" Казвам: "Ми нямам, пуснал съм молба, но липсвала техническа възможност". Русев начаса се сети: "Чакай бе, с министъра сме живели заедно на квартира." Отиваме при министъра, секретарки хвърчат за кафета. Като ни чу дерта, министърът махна с ръка: "Че това проблем ли е!" Вдигна една слушалка и нареди: "Иванов, утре в 12 ч да ми позвъниш от телефон в Панчарево!" Даде указания на Иванов, а на мен ми заръча: "Утре до 12 ч у вас да има човек непременно." Викам: "Ще има, как няма да има, само и само да стане" … На другия ден чакаме. Става 12 ч, става 13 ч – никой. Мина месец. Пак ме среща Георги Русев, пак разиграваме същата история с посещение при министъра. Накрая аз предложих: "Георги, дай да повикаме министъра на баница вкъщи, тъкмо да види на място има ли техническа възможност или няма". Дойде министърът, яде баница, същата, каквато и вие сега ядете. Разбира се, пак нищо не стана. Минаха години. Един ден гледам един човек се покачил на една стълба и човърка нещо в стълб. Ти какъв си, питам го, техник ли си, има ли възможност да прокараме тука един телефон. Има, отвръща той, 18 чифта са свободни. Ма как 18, изумявам се. Така 18, ей ги, показа ги той. Слезе от стълбата, дойде и прокара телефона. Обобщение: "Това е българска телефонна сага. В България всичко е направено така, че да се мъчиш. Чудил съм се защо. Отговарям си – за да могат хиляди да живеят около една уж мъчна работа. Номерът на българина е да не работи, но да живее добре.

Повече от 3 страници дневно гледам да не пиша. Защото количеството винаги се отразява на качеството. По-добре е така. Обикновено пиша сутрин, но понякога и следобед, нямам строга система, защото се занимавам и с други работи…

По наследство се предават болести и пари.

Журналистиката отговаря на въпросите какво, къде, кога, а изкуството – на въпроса защо. В моя живот винаги ме е интересувало това защо. Търся причините, корените на нещата.

Изобличителните и талантливи репортажи на Георги Марков и до днес си остават почти неизвестни, некоментирани, съзнателно замитани под мокетите на писателския съюз.

Моят проблем винаги е бил под каква форма да поднеса истината. Някой ще каже, тук има хитруване, така е. Как да изхитруваш, че да си в гръб на лъжата. Иначе всичко губи смисъл. Разпиляваш се с дребни завоевания и печалби, което и теб те прави дребен.

Враг номер едно на изкуството е да прилича на нещо вече правено, на нещо гледано. Ценното е уникалността.

В някогашните филми имаше неповторима атмосфера, герои, събития... Имаше живот, който не може да бъде сбъркан с нещо друго, на другия край на планетата. Днешните филми са направени напълно по чужди калъпи. И най-важното – не говорят нищо на българския зрител, защото са някакви заемки и клишета, които вече са ни познати и омръзнали.

Изчезна сериозната критика, никой не отсява плявата от зърното. Никой не казва, че тази книга заслужава да бъде прочетена или не. Този автор да продължава или не. Не става въпрос за някаква цензура, а за естествените процеси на отпадане на некачественото. Няма авторитети. След Тончо Жечев изчезнаха критиците. Останаха рецензенти, и то на приятелска база. Няма литературен климат.

Рицарството тъй и не пусна корен на българска почва. Претъпкано е от санчопансовци, а "нашият" Дон Кихот го няма.

Цялата работа е, че никой не чете Дон Кихот. Което ме подсеща и за случая с Андрешко. Модно стана да се воюва срещу андрешковщината. Няма финансов министър, който да не реве, че днешните андрешковци не си плащали данъците. Моля ви, седнете и прочетете разказа на Елин Пелин, бе хора! Ще видите, че Андрешко е българският Дон Кихот. Андрешко защитава свой съсед от чисто хуманистични подбуди без всякакъв личен интерес.

Селянинът, раснал сред природата, гледа, човекът в града – зяпа, ошашавен от многобройните обекти, привличащи окото. Човекът сред природата живее по нейният висш закон – да оцелее, да се извиси и да се самоусъвършенства; неговият градски братовчед разчита на близките до него, наречени колектив, маса, тълпа или гражданско общество… (Последното го прибавям за нюанс…)

Вилна зона, 1975