„До 25 години всеки човек трябва основно да се е запознал със световната класика.“

Акира Куросава е най-известният японски кинематографист и един от най-влиятелните режисьори в света на киното. С филма си от 1950 г. „Рашомон“ той отваря вратите на японското кино, дотогава неизвестно на широката публика, към целия свят. Творбите му са силно повлияни от западното кино и европейската литература, в тях по невероятен начин са смесени чуждите влияния върху твореца с традиционната японска култура. Една от любимите му теми е следвоенния период в Япония: разрухата, борбата между доброто и злото, отчаянието и надеждата.

През 1989 г. Куросава получава награда Оскар за цялостен принос. Последния му години се характеризират с интензивна помощ от американски режисьори като Стивън Спилбърг, Джордж Лукас и Франсис Форд Копола, признали огромното влияние, което японския кинодеец има върху тях.

(Akira Kurowasa, 1967)

Ако от моето „аз” се извади величината „кино”, резултатът ще бъде равен на нула.

Човек е гений, когато мечтае.

Аз, в която и страна и да отида, никъде не се чувствам чужденец, макар че не зная нито един чужд език. За мен цялата земя е родно място. Вярвам, че ако всички хора мислят така, биха забелязали какви безумни, наистина безумни неща стават на тоя свят и биха ги спрели. Време е хората да осъзнаят, че не трябва да свеждат всичко единствено до своята земя. Безпокои ме фактът, че човечеството се научи да изпраща спътници в Космоса, а човешкият дух не се извиси – хората продължават да се ровят в земята под краката си като бесни кучета. Питам се какво ли ще стане с моето родно място Земята.

Винаги съм обичал героите, които още не са оформени като личности. Може би защото и аз самият, колкото и да остарявам, си оставам незрял. Но факт е, че не престава да ме интересува пътят, който човек извървява до пълното си израстване. Навярно затова много от героите във филмите ми са в началото на този път.

Когато гледат филм, хората повече или по-малко участват в онова, което става на екрана. Тяхното участие е предимно емоционално – зрителите преживяват съдбата на героите така, че забравят собственото си аз. Но това включване в действието става мислено  и би могло да преме по-активна форма – например с аплодисменти в определени моменти.

Човешката природа е такава, че хората не са откровени дори и пред себе си. Още повече пък, когато говорят за себе си – не могат да не послъгват.

Когато започне стрелбата, дори Христос и ангелите се превръщат във военоначалници.

Скалните рисунки в пещерата Алтамира никога няма да помръкнат пред изкуствения блясък на видеомагнетофоните. Безпокои ме, че телевизията отнема прекалено много време на хората, особено на младите. А те трябва колкото може повече да четат. До 25 години всеки човек трябва основно да се е запознал със световната класика.

Достоевски е моят любим писател. Той ни помага да живеем в този свят. Чел съм много за творчеството му. Според мен той е много ясен писател. Ние въпреки желанието си за състрадание отвръщаме очи пред много голямото нещастие – той не го прави. Достоевски страда заедно с онези, които страдат. Способността му за съчувствие надхвърля човешкото – в него има нещо божествено.

Винаги съм смятал, че от романа „Идиот” може да стане хубав филм. Достоевски е искал да направи портрет на един наистина добър човек. Ирония е, че е избрал за свой герой един идиот. Но наистина добрият човек може да изглежда луд в очите на другите.

Не помня вече кой беше казал, че творчеството е памет. Преживяното и прочетеното остава в паметта ми и на тази основа мога да създам нещо ново. То не може да се роди от нищото. От младини винаги чета с молив в ръка. Отбелязвам си интересни места, онова, което особено ме е развълнувало. Имам купчини изписани тетрадки и когато започна нов сценарий, се зачитам в тях. Винаги отнякъде изскача нещо, което ми помага да продължа.

У мен се затвърди убеждението, че свобода и демокрация не може да има, докато не бъде решен въпросът за самоутвърждаването на личността.

Японците имат редки дарования. По време на войната националистическата политика издигаше в култ японските традиции и изкуства. Без да изпадам в такава крайност, смятам, че Япония притежава особен, единствен по рода си усет за прекрасното, с който може да се гордее пред света. Именно осъзнаването на тази истина ми помогна в утвърждаването на моето собствено аз.

Понякога си мисля за своята смърт и се ужасявам, че мога да изчезна, когато имам да свърша още толкова много неща. Това събужда в мен не толкова тъга, колкото размисъл… Хората по целия свят като че ли нарочно сами си причиняват нещастия. Човек има право да бъде по-щастлив, отколкото е – това е, което винаги съм се опитвал да внуша. Герой е онзи, който действа отчаяно, сякаш животът му зависи от това да постигне целта си.

Упрекват ме в песимизъм, но това е несправедливо. Да гледаш право в лицето действителността, макар и тежка, съвсем не значи да си песимист. По-скоро така може да се нарече онзи, който иска да отвлече вниманието на хората от реалния живот. Всички жители на земята трябва най-после да се замислят над съдбата си.

Човешките същества ще бъдат по-човешки, по-хуманни, когато разберат, че съществуват аспекти от реалността, които не могат да бъдат манипулирани.

Akira Kurosawa, Francis Ford Coppola and George Lucas on the set of Kagemusha, 1980

Akira Kurowasa on the set of Dersu Uzala, 1975

Akira Kurowasa, producer Mike Inoue, Hisashi Igawa and Richard Gere on the set of Rhapsody in August, 1991

Akira Kurowasa and Martin Scorsese on the set of Dreams, 1990

Akira Kurowasa on the set of Tsubaki Sanjuro, photographed by Rene Burri, 1961

Akira Kurosawa and Toshirô Mifune on the set of Yojimbo, 1961

Akira Kurowasa on the set of Seven Samourai, 1954

Снимки: theredlist.com