„Аз всяка вечер сменям своя грим
и всяка вечер съм със маска нова.
Навсякъде приет, но никъде любим –
душата ми е пълна с отрова…“
* Куплет от любимото стихотворение на Георги Парцалев, „Тъжният клоун“ (на швейцарския творец Фредерик-Луи Созе, известен под псевдонима Блез Сандрар), изпълнявано от актьора в тесен приятелски кръг.
(Никола Анастасов, Калоянчев и Парцалев в кадър от 3-серийната комедия „Нако Дако Цако“, 1974 г., режисьори: Нейчо Попов, Иван Касабов и Мирослав Миндов)
♥ „Сълзата на Дон Кихот“
Думи на изкуствоведа и театрален критик Севелина ГЬОРОВА
Способността да се смееш и да разсмиваш другите е човешка дарба. С нея човек се ражда. Тя носи неизразима радост на хората и е извор на истинско удоволствие. Една усмивка прави човешкото лице по-красиво и по-одухотворено. Тя възвръща силите за съпротивата срещу трудностите и по някакъв магически начин укрепва вярата в утрешния ден. Просто погледът върху света и преценката за неговите стойности стават други.
Този рядък дар на природата Георги Парцалев носеше в себе си и го излъчваше с цялото си същество. Всичко у него предизвикваше смях - и тънката, издължена фигура, и достолепните мустаци, над които учудено ни гледаха пълни с наивност големи очи, и провлеченият леко дрезгав глас. Ние се смеехме неудържимо, но не на него, а заедно с него - на света, на хорските недостатъци, на удивителните неща, които изпълваха всекидневието ни. Този смях беше ведър и чист, лишен от сатирическа жлъч и злонамерено издевателство. Той извираше от жизнелюбието и богатството на една широка душа, която вярваше в човешките преображения към добро и вместо присмех предпочиташе незлобливата шега и чистосърдечното остроумие.
От книгата: „Сълзата на Дон Кихот“, Севелина Гьорова, изд. Дамян Яков
Снимка: Никола Анастасов, Калоянчев и Парцалев в кадър от 3-серийната комедия „Нако Дако Цако“, 1974 г., режисьори: Нейчо Попов, Иван Касабов и Мирослав Миндов
