„Високите цели, които преследва той с изобличението или смеха - качество, което го издига над всички комици - прави Молиеровото творчество разбрано за всеки народ.“
(A Collaboration Corneille and Moliere, 1873, by Jean Leon Gerome)
♠ Молиер
Жан Батист Поклен-Молиер се е родил в Париж на 15 януарий 1622 година. Баща му бил тапицер и е сполучил да се настани като тапицер при двореца. Още от малък Молиер е можел да посещава представленията на уредени трупи, без да изпуща ония многобройни парижки панаири, по които са цъфтели грубите и весели комедии на скитащи трупи. Свършил езуитския College de Clermont, гдето изучил латински език и добил познания по литературата, той посещава уроците на Гасенди и се сдружава там със Сирано дьо Бержерак и със знаменития по-после ориенталист Бернье. Свободомислието, жаждата за борба против безрасъдъците и лицемерието във всичките му видове са въодушевлявали тия млади хора и тук Молиер добил оная философска подкладка, която тъй отличавала неговото творчество от творчеството на другите комични писатели.
След това той изучава правото в гр. Орлеан, достига до степен лисансие, но спира там: привлича го театра и не му дава да следва оня път, който родителите му били предначертали - да поеме занаята на баща си. Тая страст към театъра се усилва още повече, когато Молиер среща една доста възрастна, кокетлива и неглупава второстепенна актриса, Мадлена Бежар.
На 30 юний 1643 година Молиер и Мадлена Бежар основават своя трупа, състояща се само от девет души. Но опитът се свършил несполучливо и плачевно. Молиер се считал за трагически актьор, той още не бил намерил истинското си място и трупата свършила с материален крах.
След това Жан Батист Поклен взема театралното име Молиер, на което било съдено да остане вечно, и постъпва в една пътюща трупа, първом като актьор, после като директор на трупата.
Петнайсет години скита Молиер из Франция, при най-неблагоприятните условия, при вътрешни държавни неуредици, но това са годините, в които той добива опит - и сценичен, и житейски - и се подготвя за писателска дейност. Трупата му се обогатява с нови и ценни таланти, сценичният талант на Молиер, от друга страна, закрепва и добива своето истинско място в изпълнението на комическите роли.
Леката италианска комедия му навява идеята за леки, шеговити комедийки, сюжетът на които е предимно зает - то е или някой житейски анекдот, или епизод, изнесен от някой писател. Голяма част от тия весели комедийки не са дошли до нас. Те са давали обаче понякога сюжети за по-сетнешните и по-сериозни работи на Молиера.
В 1658 година трупата на Молиера добива покровителството на кралевия брат и се установява в Париж, в „Petit Bourbon”. Людовик ХІV взема под свое покровителство трупата и пред Молиера се открива широко поле за дейност. Но милостта на кралете е нетрайна. Отначало, под покровителството на краля-слънце, сатирата на Молиера минава безнаказано, но после, когато нейното обществено значение става все по-ясно, и колкото по-ярко се очертават независимите мисли на артиста, толкова повече високият покровител охладнявал.
Още отначало Молиер сполучил да си създаде неприятели. Публиката създала блестящо име на неговия театър, а това възбудило завистта на дотогавашните трупи. Към тях се присъединили дотогавашните модни писатели и онова светско общество, което тъй жестоко осмял в комедията си „Смешните фантазьорки” (Les preiceuses redicules”). Още не изгубил благоволението си към него, Людовик ХІV му дава място в „Palais Royal”, след като придворни интриги изтикват трупата от старото й място.
Четиридесетгодишен, Молиер се влюбва в 19-годишната Арманда Бежар и в 1662 година се оженва за нея. Но към другите тревоги и мъки с тоя брак се притурили нови. Суетна и жадна за наслади и поклонници, Арманда била противоположност на великия писател, на неговото влечение към семейното огнище, към сериозните мисли и високата обществена дейност. Люти мъки е костувал на Молиера тоя брак и те влели нова сила в безпощадната сатира на поета. И по-рано лицемерието и глупостта на тогавашното общество го възмущавали и отвращавали, но сега той имал една причина повече да насочи против него своите стрели - то отнемало жена му, то съсипвало неговия дом.
В 1664 година се появява „Тартюф”. За да напише тая остра сатира против религиозното лицемерие, Молиер се надеял на покровителството на Людовика, но скоро горчиво се излъгал. Людовик не разбирал ни неговите цели, ни високото значение на пиесата му. Публичните представления на „Тартюф” били забранени. Против Молиера се вдигнала цяла буря: не оставили на мира семейния му живот, доноси против него валели пред краля, един фанатизиран свещеник даже молел краля да изгори жив комедианта. Всички, които са били ожилени от неговата сатира: придворни, католически лицемери, светски дами и господа, всички се опълчили открито против него. С него било съзнателното обществено мнение, но то било още слабо и само някои писатели като Буало и Лафонтена.
Но докато „Тартюф” е забранен, авторът продължава да се връща към темата си: еднъж в „Дон Жуан”, друг път в „Мизантроп”.
В „Мизантроп” е излял Молиер накипялото си недоволство от живота и хората. Горчивините, с които го е напоило съвременното му общество, трябва да а били много ядовити, за да се издигне тоя протестующ глас против хората, който звучи с такава болезнена сила в комедията. Семейните му нещастия трябва да са били много жестоки, за да добият такъв отзвук в неговото произведение! В Алцеста има много от самия Молиер. Правдив, откровен, безпощаден към развратните нрави, към безправието, към мълчаливото съгласие с бездарността и глупостта, към надутата и безсъдържателна литература, Алцест минава за враг на хората, макар да е най-верния техен приятел и най-безкористен застъпник.
Неговите възгледи са прекрачили своя век. И Молиер сякаш отправя чрез неговите уста позив към грядущите поколения за съчувствие и за борба за тържеството на правдата, истината и свободата. Но пиесата, която буди сега такъв жив интерес, не е била разбрана навремето и не е имала успех.
След това Молиер, като че ли за разтуха и почивка, написва три весели фарсове, но това е всичко, в което блика весел безобиден смях. С повечето от своите произведения той служи на важни и полезни социални цели: ту съветва здравото гражданство да не следва развратното дворянство, ту осмива педантизма на тогавашните жени.
Назрявал все повече талантът на Молиера, но здравето му било подкосено. Постоянната борба, която трябвало да води против неприятелите си, болестите, семейните нещастия подровили силите му. Преди четвъртото представление на веселата комедия „Въображаемият болен” той се почувствувал зле, но не искал да отложи представлението, за да не лиши от надница театралните работници.
Той играл през тая вечер с поразителен реализъм - непоносими болки и жестока кашлица го измъчвали - и публиката била във възторг от чудесната му игра, без да подозира каква печална трагедия се разиграва на сцената. В последното действие той припаднал и отнесен вкъщи, след един час починал.
Много светила от тая епоха са угаснали, много имена, популярни тогава, са забравени, но името на Молиера сияе още с неотслабен блясък. Един постоянен интерес съпровожда произведенията му от страна в страна, от поколение на поколение.
Защото той не принадлежи само на французката литература. Той е неин син, но човечеството го е обсебило. Богатият комизъм, съединен с тънко изучаване на характерите и на душевните движения и страсти, високите цели, които преследва той с изобличението или смеха - качество, което го издига над всички комици - прави Молиеровото творчество разбрано за всеки народ.
И всякъде, гдето високо се цени идеала на комедията и нейното възпитателно значение в художествено и социално значение, Молиер е бил и ще си остане най-добрият учител и най-добрият образец.
Из: „Пълно събрание на съчиненията на Константин Величков. Том V. Класически писатели. Расин, Шекспир, Молиер“, 1911 г.
Изображение: A Collaboration Corneille and Moliere, 1873, by Jean Leon Gerome; chinaoilpaintinggallery
