Приказка за стълбата

Посвещава се на всички, които ще
кажат: "Това не се отнася до мене!"

- Кой си ти? - попита го Дяволът.
- Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци са мои братя! О, колко грозна е земята и колко нещастни хората!

Това говореше млад мъж с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата - висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, гдето като мътни води на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи, черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено, като далечни топови гърмежи. Тълпите растяха, идеха и облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско до земи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста. Друг, пъхнал ръце в джебовете, се смееше високо, а в очите му гореше безумие.

- Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци са мои братя! О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие, там горе, вие...

Това говореше млад момък с изправено чело и стиснати в закана юмруци.
- Вие мразите онези мъже?, попита Дяволът и лукаво се приведе към момъка.

- О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя заради братята си, заради моите братя, които имат лица жълти като восък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!

Дяволът се усмихна:
- Аз съм страж на онези горе, и без подкуп няма да ги предам.

- Аз нямам злато, аз нямам нищо, с което да те подкупя... Аз съм беден дрипав юноша... Но аз съм готов да сложа главата си.

Дяволът пак се усмихна:
- О, аз не искам толкова много! Дай ми ти само слухът си!

- Слухът си? С удоволствие... Нека никога нищо не чуя, нека...
- Ти пак ще чуваш! - успокои го Дяволът и му стори път. - Мини!

Момъкът се завтече, наведнъж прекрачи три стъпала, но косматата ръка на дявола го дръпна:
- Стига! Спри да чуеш, как стенат там долу твоите братя!

Момъкът се вслуша. Странно - защо те започнаха изведнъж да пеят весело и така безгрижно да се смеят!... И той пак се завтече. Дяволът пак го спря:
- За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!

Момъкът отчаяно махна ръка:
- Но аз тогава няма да мога да виждам нито моите братя, нито тези, на които отивам да отмъстя!

Дяволът:
- Ти пак ще виждаш... Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!

Момъкът мина още три стъпала и се вгледа надолу. Дяволът му напомни:
- Виж голите им кървави меса!

- Боже мой! Та това е тъй странно: кога успяха да се облекат толкова хубаво! А вместо кървавите рани, те са обкичени с чудно алени рози!...

През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко стига да стигне там и да отмъсти на тези тлъсти князе и принцове: Ето едно стъпало, само още едно стъпало и той ще бъде горе! Той ще отмъсти заради братята си!

- Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци...
- Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало и ти ще отмъстиш! Но аз винаги за това стъпало искам двоено откуп: дай ми сърцето и паметта си!

Момъкът махна ръка:
- Сърцето ли? Не! Това е много жестоко!

Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:
- Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш това стъпало, никога няма да отмъстиш за братята си - тези, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици.

Юношата погледна зелените иронични очи на дявола.
- Но аз ще бъда най-нещастния. Ти ми взимаш всичко човешко!

- Напротив - най-щастливия!... Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си?

Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби:
- Да бъде! Вземи ги!

...И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна долу, гдето ревеше и проклинаше сивата тълпа. Погледна, но нито мускул не трепна по лицето му; то бе светло, весело, доволно. Той виждаше долу празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.

- Кой си ти?" - дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.
- Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!

* Публикувана е за първи път на 25 май 1923 година в "Младеж"
Изображение ~ художник Иван Д. Христов