От страната на Баските, през професията на архитект до бляскавия Париж и висшата мода, пътят на Пако Рабан е път на вярата. Светското не е неговата същност, криволичещите пътеки на духовното и мъдростта осветяват дългия му и интересен живот. Днес, на 82 години, Пако Рабан има много да разкаже – за срещите си с просветени умове и духовни водачи, за научените уроци и вярата. За своята вяра, споделено от Пако Рабан в книгата му „Индиански урок. Тайните на един лечител”.

ТОВА Е МОЯТА ВЯРА

Светът е като балонче в ръцете на дете. Един ден детето пораства, хвърля играчката си и престава да се интересува от нея. Така и ние сме се превърнали в хора, населяващи една захвърлена планета. А е имало време, когато сме познавали аромата на земята и лекотата на семето, когато сме вдишвали вятъра, когато чертозите на тялото ни са се нуждаели от морската сол, когато сме остани ли дъжда да мие кожата и съзнанието ни. Понякога ни е обземала почуда, че Земята е звезда, че тя е красива, топла и вечна в безкрая на вселената и че именно на нас, обикновените смъртни, ни е дадено да ходим по нея. Тя облагородявала нашите стъпки. Тя била нашето щастие и нашата съдба. Това е било времето, когато сме били способни да чуваме света. Ние сме знаели, че някъде в безкрая съществува един глас, който ни говори. Ние сме разбирали, че птицата, прелитаща по небето, ни носи някакво послание. Ние внимателно сме се вслушвали в тайните и загадките. Между тялото и съзнанието ни царувала хармония и между тях се движели потоци от информация, чийто смисъл сме разбирали. Тогава сме знаели, че присъствието на другия ни е необходимо. Той бил подобен на нас и ако все пак сме се стремели да го докоснем, да влезем в контакт с него, то е било именно заради това, че е различен от нас. А за да може този сблъсък да бъде плодотворен, е било необходимо да се вслушаме в човека отсреща, в този друг. Тогава ние сме знаели как да правим това. Днес песента на света е замлъкнала - нещата вече не са онова, което са. Ние прехвърлихме на други, на машини наречени скенер или ехограф, грижата и отговорността да се вслушват в нашето тяло. Гласът на хората, викащи съвсем наблизо, се губи в празнотата. Символите вече не властват. И изведнъж, подобно на световъртеж, ни обзема тревога и страх. Промъквайки се от света на знаците към света на фактите и явленията, ние сме обзети от усещането, че сме изгубили нещо по пътя. Ужасяващо омаловажаване. Именно извършването на това движение отгоре надолу се нарича „пропадане в пропастта" или „опропастяване". И как иначе да го наречем, когато днес все още ни се случва да изпитваме носталгия по времето, когато смъртността е била така висока. Очевидно онова, което ни липсва, не е варварството, всекидневното насилие, невежеството. Не, единственото нещо от това време, за което наистина съжаляваме, е онзи тих, нежен и близък глас, който ни говореше за света, за самите нас. Глас, който загубихме...

Тишината е добра, защото помага за размисъла, за медитацията и за оценяването на значението и величието на всяко нещо. Глухотата обаче съвсем не е желателна. И все пак именно тя царува днес в нашия свят. Аз отново ще се върна, в друг един текст, към тази своеобразна амнезия, караща ни да забравяме по време на дългото ни пътуване през вековете онова, което би ни помогнало да живеем днес. Пробуждането на паметта обаче би било безполезно и безсмислено, ако останем все така глухи за гласовете, които ни обкръжават - гласовете на Земята, гласовете на нашето тяло и гласовете на себеподобните ни. Аз искам да се боря срещу глухотата на хората. Преди време изкачих билото на най-високата планина в света. Срещнах Бокар Римпоше, един тибетски лама, който ми обясни как всеки човек може да чуе гласа на собствения си дух и да открие вътрешния покой чрез медитация. И сега, когато отново извървявам този лъкатушен път, ограден от двете страни с перести, напомнящи облачета чайни дървета, си мисля, че цялата мъдрост на света е тук, напълно достъпна зa хората. Но за да я постигнеш, трябва отново да се научиш да слушаш и да чуваш. Носителите и наследниците на древните традиции ще ни помогнат отново да открием онова, което вече не можем да чуем. Но внимание - нямаме много време. Тези мъже и жени ни очакват, а дните им са преброени. Те живеят близо до голямата свещена скала сред австралийската пустиня; те пушат свещената лула на американските индианци; те отдават телата си на боговете в катедралите на Сан Салвадор в Байя; те говорят на огъня и на водите в Замбези; танцът им напомня вихъра на небесните тела и ги наричат дервиши... Всички те са обзети от видения и сънища - все богатства, които искат да споделят с нас. Ние трябва да приемем дара на тяхната мъдрост. Ако го направим, те ще ни научат да обуздаваме нашата жестокост, да уважаваме тялото си, да се лекуваме по различен начин, да живеем по-дълго, да изследваме и достигнем върховете на преоткритата духовност. Или накратко - просто да живеем по-добре.

Аз бих искал тази помощ да допринесе за получаването на отговори на въпросите, които си поставяме. Много често обаче ние убиваме любознателността си поради липса на смирение - все си мислим, че знаем, или си вярваме, че знаем. Ние сме удовлетворени от способността си да разсъждаваме логически, способност, изграждана от формалната логика в течение на толкова много години. Какво още ни остава да откриваме? Медиите са ни информирали добре за всичко, дори повече от необходимото. Без да го осъзнаваме напълно, ние сме така сигурни в себе си и същевременно така арогантни! Как иначе способността ни за възприемане би била ограничена до такава степен от толкова много твърде бързо възприети догми и автоматизирани уверености?

Искам да отида при събеседниците ми с открито съзнание и чисто сърце. Ще се отърся от предубежденията си, ще забравя знанията си. За известно време ще се откъсна, ще се откажа от образоваността си. Ще бъда изпълнен със смирение или, както казва Музил, ще се превърна в „Човек без качества". Най-сетне аз ще бъде онзи, който слуша. Ще се задоволя да търся онези, които казват, че светът още ни обича и че все още има смисъл ние да му отвърнем със същото. Аз вярвам, че въпреки тъмните облаци, закриващи хоризонта, чиито имена са егоизъм, несъзнателност, страх, подлост, забрани, задръжки, насилие, жестокост или самота, един ден ще настъпи освобождението и помирението на човек с човека. Това е моята вяра.

Илюстрация: deviantart.net; снимка: tizzdale20thcenturydesigners.weebly.com