„Трагедията на живота е в това, че се опитваме да разберем целта, а не човека.“
Около Хънтър Томпсън винаги е присъствала характерната нотка на гениалност, която прави хората луди. Истински литературен бунтовник, наред с Хемингуей и Буковски. Световната слава го връхлетява с написването на романите „Страх и омраза в Лас Вегас“ и „Ангелите на ада“. Нарежда сред легендите на американската журналистика. В отговор на приятелска молба за съвет „какво да правя с живота си“ Томпсън отговаря:
Да се даде съвет на човек, който пита какво да прави с живота си, предполага нещо близко до егоманията. Да си позволиш да насочиш някого към правилната и основна цел – да посочиш с треперещ пръст правилната посока – е нещо, което само глупак може да предприеме.
Всеки съвет може само да бъде плод на човека, който го дава. Това, което е вярно за един може да бъде катастрофа за друг. Не виждам живота през твоите очи, нито пък ти през моите. Ако се опитвам да ти дам специфичен съвет, до голяма степен би било сякаш слепият води друг сляп.
Дали да се пуснеш по течението или да плуваш за определена цел? Това е избор, който всички ние трябва да направим – съзнателно или не – в някой момент от живота си. Толкова малко хора го разбират! Помисли за което и да е решение, което си правил и което е оказало влияние върху бъдещето ти: може да греша, но не виждам как може да бъде нещо друго, освен избора – обаче косвен – между двете неща, които споменах: пускането по течението и плуването.
Но защо да не се пуснеш, ако имаш цел? Това е друг въпрос. Безспорно по-добре е да се насладиш на течението, отколкото да плуваш несигурно. И така, как човек открива цел? Не замък сред звездите, а нещо истинско и осезаемо. Как човек може да бъде сигурен, че не е тръгнал след „голямата захарна планина”, онази сладникава цел, която има малко вкус и никакво съдържание?
Отговорът – и в някакъв смисъл, трагедията на живота – е в това, че се опитваме да разберем целта, а не човека. Определяме цел, което изисква от нас няколко неща и ние ги правим. Приспособяваме се към изискванията на концепция, която не може да бъде действителна. Когато сте били млади, да кажем, че сте искали да станете пожарникари. С основание се чувствам спокойно, заявявайки, че вие повече не искате да бъдете пожарникари. Защо? Защото вашата перспектива се е променила. Не се е променил пожарникарят, а вие. Всеки човек е сбор от реакциите си към преживяванията. С увеличаването и разнообразието на тези преживявания, вие се превръщате в различен човек и следователно вашата перспектива се променя. Това продължава още и още. Всяка реакция е учебен процес; всяко значимо преживяване изменя перспективата ви. Така че ще изглежда глупаво, нали, да приспособяваме живота си към изискванията на цел, която всеки ден виждаме от различен ъгъл? Как бихме могли да се надяваме, че ще постигнем нещо различно от това да хванем невроза?
Да насочим вярата си към реалистични цели в най-добрия случай би било неразумно. Понеже ние не се борим да станем пожарникари, не се борим да станем банкери, нито полицаи или доктори. Борим се да бъдем себе си.
Това не означава, че не можем да бъдем пожарникари, банкери или доктори – но трябва да съотнесем целта към индивида, вместо да караме индивида да се приспособява към целта. Във всеки човек, наследствеността и околната среда са се съчетали, за да произведат създание с определени способности и копнежи – включително и дълбоко вкоренена нужда да функционира по такъв начин, че животът му да бъде смислен. Човек трябва да бъде нещо, трябва да има значение.
В такъв случай, според мен формулата е нещо такова: Човек трябва да избира път, който да позволи на способностите му да служат с максимална ефективност за задоволяването на желанията му. Правейки това, той изпълнавя нужда (давайки си идентичност като действа по определен модел, заради определена цел), той избягва възпирането на потенциала си (като избира път, който не поставя граници в развитието му) и избягва ужаса на това да види целта си увяхваща или губеща своя чар, докато се приближава до нея (вместо да се насочи към изискванията на това, което търси, той прекроява целта си, за да я приспособи към собствените си способности и желания.)
Накратко, той не посвещава живота си на достигането до предварително зададена цел, а избира начин на живот, за който знае, че ще му донесе наслада. Целта е съвсем второстепенна: работата за целта е важната. И изглежда почти налудничаво да кажа, че човек трябва да работи по избран от него модел; защото да позволиш на друг да определи целите ти означава да се откажеш от един от най-смислените аспекти на живота – безусловния акт на воля, който прави човека самобитен.
Нека да приемем, че можеш да избираш между осем пътища, които да последваш (всички са предварително зададени, разбира се). И нека да приемем, че не можеш да видиш нито едно истинско предназначение в нито един от осемте. Тогава – и това е същността на всичко, което казах – ти трябва да намериш деветия път.
Но ти казваш: „Не знам накъде да гледам; не знам какво да търся.” И ето я трудността. Заслужава ли си да се откажа от това, което имам, за да търся нещо по-добро? Не знам – заслужава ли си? Кой може да вземе това решение, освен теб? Но дори като решиш да търсиш, извървяваш дълъг път, за да направиш този избор.
Не е необходимо да приемаш изборите предадени ти от живота, какъвто го познаваш. Има повече от това – никой не трябва да прави нещо, което не иска да прави до края на живота си. Но отново, ако това е нещото, което в крайна сметка се оказва, че правиш, непременно убеди себе си, че трябва да го правиш. Ще имаш голяма компания.
Снимки: thegonzofoundation.org, theguardian.com, authors.simonandschuster.co.uk