Да отсъстваш, въпреки че усещаш болката на света, е изкуство ~ Елена ДЕНЕВА

Елена Денева пише стихове от четиринадесетгодишна. Днес  е на тридесет и досега е подарила на света четири книги с поезия – „Щастие в кибритена кутийка“, „Картонен храм“, „Сенки и бонбонки“ и „Натюрморт с пеперуди“.

Кое е най-хубавото нещо, което ти се е случвало?

Иска ми се да вярвам, че най-хубавото все още не ми се е случило. Иначе са клишета: дишам, обичам, виждам, чувам и не знам.

Кое е най-лошото нещо, което ти се е случвало?

“Отвсякъде валят човешки загуби...“, казва Виолета Христова, моя лична фея и редактор.

За какво служи изкуството?

За обичане.

Кой е най-големият ти страх?

Страхувам се от самотата.

Една легенда от Нибиру разказва, че съществуват хора, които се стремят да бъдат самотни. Оазиси на изтънченото мълчание сред пустинята от мазна глъч. Една легенда от Земята все някога ще разкаже, че и тук се срещат. Колко интелект притежава сърцето на същество, което си причинява болка, за да разграничи себе си от останалия свят; за да се усети? Не зная, знам само едно: аз усетих вълнението на капката, плъзгаща съвършената си същност по листото. Знам още: усетих вълнението на листото, предлагащо съвършената си форма на капката. Да бъдеш е доста по-трудно от това да присъстваш и да произвеждаш шум. Да отсъстваш, въпреки че усещаш болката на света, е изкуство.

 

СТУДЕНО
Колко да е студено – минус тебе, не повече.
Другото няма значение. Другото просто е климат.
С лятото под езика си мълча. Пак ще пробвам
да си запаля огнището с мисълта, че те има.

A сигурно някъде вън още продават кибрити
малки момичета със посинели усти и петички.
Сигурно някъде има – точно къде не питай –
и магазин за надежда
с две потънали в прах полички.

Сигурно скита се някъде един каещ се Кай. Без Герда.
Герда стои на топличко до съвестта си заспала.
Пробва короната ледена, но няма как да се огледа -
тихичко хлипа насън заради счупеното огледало.

Сигурно има някъде и люпилня за феникси,
сред пепелищата на клади от приказни книги.
Няма да тръгвам да търся – още ми е студено.
Минус тебе, не повече. Но за премръзване стига.

РАЗГОВОР НА ВИСОКО РАВНИЩЕ
Не се разплакваш лесно, може би?
Изглеждаш силен: съдя по делата.
Жесток изглеждаш – съдя по съдбите
на най-добрите измежду децата ти.

Аз как съм ли? Реколтата кълни.
И ще пожъна двойно от посятото.
Понякога си случвам добрини.
Не винаги. Нали ме знаеш, сляпа съм

за хубавия свят около мен,
за пролетта, за живите дървета.
Не съм ти благодарна всеки ден.
И често те проклинам за отнетото.

Не се разплакваш лесно. Ти си мъж.
Изглеждаш леден. Съдя по стъклото.
Как смешно е сълзите да са дъжд,
когато дави хора и животи.

Не ме обичай, както досега.
Не ми е нужно да ме съжаляваш.
Благодаря за стръмната тъга,
с която ме дари.
И ти прощавам.

БЕЗСЪНИЦИ – ИЗВИКАНО СЛЕД ТЕБ
„Тъгувай си сама!“ – и си отиде.
По дяволите колко много бързаш!
Не искам и в съня си да те видя,
а думите ти нека се завържат
на възли от безсмислици, така че
и себе си дано да не разбираш!...
(Желязото е нищо без ковача.)
(Безводна, воденицата умира.)
Но кой от нас какъв е – не разбрахме...
Безплоден всеки яд е. Исках само
за мене перушинка бяло щастие,
че втори път не кацало на рамото.

СЕНКИ И БОНБОНКИ
Безбожно ми е. Всичко ми омръзва.
Апатията вдига свикав градус.
Разгръщам се. Заникъде не бързам.
Във гардероба – скелети от радости.
В джобовете ми – сенки и бонбонки.
Безочие на шапката ми дреме.
Безбожно ми е. Но не се тревожа –
каквото имам – ще ми се отнеме.
Каквото нямам... то се подразбира.
Каквото ти прошепна – ще се сбъдне.
Сега не ти е време за прозиране
на крехката ми полудетска мъдрост.
Огледай се във тихите ми длани –
сърдечните им линии пулсират.
Какво ти казват – тайна ще остане.
Сега не ти е време за разбиране.

Изображения и снимки: Елена Денева