За талантливото, мъдрото, охраненото и доволното
На едно дърво беше кацнал славей и пееше. Той бе обиколил света и знаеше много.
А под дървото лежеше таралеж. Той се беше добре наял и славейовата песен му беше приятна, защото го караше на дрямка.
Славеят пееше за слънцето, за дълбокото небе и сребристите облаци, хвалеше необятния океан, бистрите ручеи и спокойните замечтани езера. Той славеше (нали е славей) благовонните кринове, трендафили, карамфили, босилеци и маточини. Пееше за пълните с живот кедри, борики и дъбове, за райските птици, за пъстроперите фазани и шарените папагали.
Слънцето залезе.
Мръкна се.
Таралежът беше отдавна заспал, а малката птица навръх дървото все още пееше.
Тя възпяваше сега звездите, на които живеят други славеи и също пеят. Малкият земен славей казваше, че звездните славеи ще да пеят по-добре от него, но крилата му са слаби, за да отлети до тях и да се поучи.
Таралежът се събуди, поразходи се до реката, напи се с вода и се върна.
Славеят все още пееше.
Таралежът се заклати и тръгна да си търси храна.
Той се нахрани добре и се прибра отново под дървото.
Съмна се.
Славеят продължаваше да пее.
Той възхваляваше слънцето, но с нова песен - по-бодра от снощната.
На таралежа му омръзна да слуша.
Той кресна:
– Млъкни, сива птицо! Стига си споменавала слънце, звезди и звездни славеи! Не виждаш ли колко си дребна? По-малка си от муцуната ми! И що ли имаш ти, та си се разпяла? Да ти оскубна перцата, няма да стигнат за легло дори на единия ми крак!
Тогава славеят прекъсна песента си и каза:
– Надути таралежо, ти си много богат, защото имаш на гърба си хиляди игли. И си голям майстор, понеже умееш да дереш дори змии и да им сушиш кожите по трънака и храстите. Но – макар че носиш на гърба си хиляди игли – ти си нищо пред бедния шивач, който с едничка игла прехранва цяло семейство.
Изображение: Пано за проект на беседка, Николай Райнов
