Германският поет, драматург, поет и театрален деец Бертолт Брехт остава в историята на изкуството като създател на теорията за „епическия театър". Автор е на много пиеси, сред които са „Опера за три гроша", „Добрият човек от Сечуан", „Майка Кураж и нейните деца", „Страх и мизерия в Третия райх", „Кавказкият тебеширен кръг". Създател е на известния театър „Берлинер ансамбъл", в който поставя всичките си пиеси.
„Умра ли, не искам никъде да ме разнасяте и да ме излагате публично. На гроба ми да не се произнасят слова. Искам да бъда погребан в гробището до къщата, в която живея, на Шосещрасе“ – пише до свой приятел Брехт, когато е на 57, година преди смъртта си на 14 август 1956 година. Погребан е в гробището до дома му срещу паметника на идола му Хегел. В пълно мълчание.
(Bertolt Brecht, 1948)
КОГАТО ГОСПОДИН К. ОБИЧА НЯКОГО
Запитаха господин К.:
– Какво правите, когато обичате някого?
– Рисувам му портрет и се старая да заприлича на него.
– Кой? Портретът ли?
– Не - каза господин К. – човекът.
ЛЮБОВ КЪМ КОГО?
За актрисата Ц. говореха, че се е самоубила от нещастна любов. Господин Койнер каза:
– Самоубила се е от любов към самата себе си. Във всеки случай не може да е обичала Х. Иначе едва ли би му причинила такава болка.
Любовта, това е желанието да дадеш нещо, а не да получиш. Любовта, това е изкуството да създадеш нещо със способностите на другия. За тази цел човек има нужда от уважението и отзивчивостта на другия. Тези неща може винаги да се предизвикат.
Прекаленото желание да бъдеш обичан няма много общо с истинската любов. Самолюбието винаги крие нещо самоубийствено.
МЪДРОСТТА НА МЪДРИЯ Е В ПОВЕДЕНИЕТО
При господин К. дойде един професор по философия и започна да му излага своята мъдрост. След като го слуша известно време, господин К. каза:
– Ти седиш притеснено, говориш притеснено, мислиш притеснено.
Професорът по философия се ядоса и рече:
– Не ме интересува мнението ти за мен, а за смисъла на онова, което казах.
– В него няма смисъл - отвърна господин К. – Гледам тромавата ти походка и как, докато крачиш насам-натам, не постигаш никаква цел. Говориш мъгляво, думите ти не създават яснота. Наблюдавайки поведението ти, твоята цел престава да ме интересува.
ЗА НОСЕЩИТЕ ЗНАНИЕТО
– Който носи знанието, не бива да се бори; нито да казва истината; нито да прави услуга; нито да гладува; нито да отхвърля почестите; нито да се отличава с нещо. Който носи знанието, от всички добродетели притежава само една – това, че носи знанието – рече господин Койнер.
АКО АКУЛИТЕ БЯХА ХОРА
– Ако акулите бяха хора, щяха ли да се отнасят по-добре с малките рибки? - запита малкото момиченце на хазайката господин К.
– Ама разбира се – отговори той. – Ако акулите бяха хора, щяха да построят в морето огромни развъдници за малки рибки, където щеше да има всякаква храна – и растителна, и животинска. Щяха да полагат грижи в развъдниците да има винаги прясна вода и въобще щяха да се вземат всички необходими санитарни мерки. Ако например някоя рибка си наранеше перката, щеше незабавно да й се направи превръзка, да не би да загине преди време и така да се изплъзне на акулите. А за да не се отдават на мрачни мисли, сегиз-тогиз за малките рибки щяха да се устройват грандиозни водни празненства; понеже веселата рибка е много по-вкусна от тъжната.
В развъдниците, естествено, щеше да има и училища. Там рибките щяха да се обучават как се плува навътре в гърлата на акулите. Географията например щеше да им помага да намират местата, където мързеливо се излежават големите акули. Но най-много щеше, естествено, да се набляга върху моралното възпитание на рибките. Щяха да ги научат, че най-възвишеното и най-красиво нещо на този свят е с радост да се принесат в жертва и че всички те са длъжни да вярват на акулите, особено когато им говорят, че им готвят прекрасно бъдеще. На малките рибки щеше постоянно да се втълпява, че това бъдеще им е осигурено само ако се научат на послушание. Малките рибки щяха да се предпазват от всякакви низки, материалистически, егоистични и марксистки увлечения. Ако някоя от тях се поддадеше на подобни увлечения, то останалите трябваше незабавно да донесат за това на акулите.
Ако акулите бяха хора, щяха, естествено, да водят помежду си войни за завладяване на чужди развъдници и чужди рибки. Сраженията щяха да се предоставят на собствените им рибки. Щеше да им бъде внушено, че между тях и рибките на другите акули съществува огромна разлика. Щеше да бъде разгласено, че макар и, както е известно, рибките да са неми, те мълчат на съвсем различни езици и поради това е невъзможно да има помежду им разбирателство. На всяка рибка, която по време на война убие няколко вражески рибки, тоест рибки, мълчащи на друг език, щеше да се прикачи малък орден от морска звезда и да се присвои званието герой.
Ако акулите бяха хора, при тях, естествено, щеше да има и изкуство. Щяха да се създават красиви картини, в които зъбите на акулите щяха да бъдат изписани с най-дивни краски, а гърлата им щяха да се изобразяват като истински градини на удоволствията, където чудесно може да се полудува. Театрите на морското дъно щяха да представят как доблестни рибки въодушевено плуват към гърлата на акулите, а музиката щеше да е тъй приятна, че под нейните звуци рибките, замаяни от най-приятни мисли, щяха начело с оркестъра мечтателно да се втурват в гърлата на акулите.
Естествено, там щеше да има и религия, ако акулите бяха хора. Тя щеше да проповядва, че истинският живот за рибките започва едва в коремите на акулите. Впрочем също и равенството, което засега съществува между рибките, щеше да се премахне, ако акулите бяха хора. Някои от тях щяха да получат служби и щяха да се издигнат над останалите. Малко по-едрите рибки щяха да придобият дори правото да изяждат по-дребните. Това щеше да е само приятно на акулите, понеже така те самите щяха по-често да си похапват по-угоени късове. А още по-големите, получилите ръководни постове рибки, щяха да се грижат за реда сред останалите - щяха да станат учители, офицери, инженери по строежа на развъдници и пр.
Накратко, ако акулите бяха хора, едва тогава в морето щеше да има култура.
НЕВОЛЯТА НА НАЙ-ДОБРИТЕ
– Върху какво работите? – запитаха господин К.
Господин К. отговори:
– Затънал съм до гуша в работа! Подготвям следващата си заблуда.
ЛЮБОВТА КЪМ РОДИНАТА И ОМРАЗАТА КЪМ НАЦИОНАЛИСТИТЕ
Господин К. не смяташе за нужно да живее в някоя определена страна. Той казваше:
– Да гладувам, мога навсякъде.
Един ден обаче той мина през някакъв град, окупиран от враговете на страната, в която живееше. Насреща му се зададе един офицер от армията на враговете и го принуди да слезе от тротоара. След като трябваше да направи това, господин К. установи, че изпитва в себе си дълбоко възмущение срещу този човек, и то не само срещу него, но най-вече срещу страната, чийто гражданин бе той, така че я прокле и пожела тя да бъде заличена от лицето на земята.
– Кое ме накара в тази минута да стана националист? – запита господин К. – Това, че се сблъсках с националист. Ето защо трябва да се изкоренява глупостта – защото тя кара да оглупяват и онези, които се сблъскат с нея.
БЕЗПОМОЩНОТО ХЛАПЕ
Господин К. разсъждаваше за лошата привичка да преглъщаме мълчешком понесената неправда и разказа следната история:
"Някакъв минувач запитал едно хълцащо на улицата хлапе защо плаче.
– Бях си събрал два гроша за кино – отвърнало хлапето през сълзи, – но дойде ей онова момче и ми сви единия. – И то посочило някакъв малчуган, който се държал на прилично разстояние.
– А ти не вика ли за помощ? – попитал човекът.
– Виках – отвърнало хлапето и заплакало още по-силно.
– И никой не те чу, така ли? – продължил да разпитва човекът, милвайки го нежно по главицата.
– Никой! – прохлипало хлапето.
– А по-силно не можеш ли да викаш? – отново попитал онзи.
– Не! – казало хлапето и вдигнало към човека пълни с надежда очи, тъй като онзи се усмихвал.
– Давай тогава и другия! – викнал той, изтръгнал последния грош от ръката на хлапето и безгрижно продължил по пътя си."
ГОСПОДИН К. И КОТКИТЕ
Господин К. не обичаше котките. Струваше му се, че не са приятели на хората, така че и той не бе техен приятел.
– Ако интересите ни бяха сходни - казваше той, - враждебното им поведение щеше да ми е безразлично.
Господин К. обаче с неохота гонеше котките от стола си.
– Да легнеш да спиш, също е работа - казваше той, - и трябва да се увенчае с успех.
Също когато пред вратата му мяукаха котки, той дори при студено време ставаше от леглото си и ги пускаше в стаята си на топло.
– Сметката им е проста – казваше той. – Нададат ли глас, отварят им. Ако вече не им отварят, престават да надават глас. Да надаваш глас, това е напредък.
ЛЮБИМОТО ЖИВОТНО НА ГОСПОДИН К.
Когато запитаха господин К. кое животно цени най-много, той назова слона и се обоснова по следния начин:
– Слонът съчетава хитрост със сила. Това не е онази жалка хитрост, достатъчна, за да се изплъзнеш от преследване или да отмъкнеш храна, без да те забележат. Това е хитростта, която разполага със сила за извършване на значими дела. Откъдето мине, слонът оставя дълбоки следи. Въпреки това е добродушен и разбира от шега. Добър приятел е, както и добър враг. Макар и обемист и тежък, той е бързоподвижен. Хоботът му внася в огромното тяло и най-дребните храни, дори орехи. Може да нагажда ушите си - чува само онова, което му е нужно. Доживява до дълбока старост. Също така е общителен, и то не само със слоновете. Навсякъде го обичат, но и се страхуват от него. Известна комичност позволява дори да бъде обожаван. Има груба кожа, в която се трошат ножовете, но душата му е нежна. Може да се натъжава, но може и да се разгневява. Обича да танцува. Когато настъпи време да умре, скрива се в гъсталака. Обича децата и други малки зверчета. Цветът му е сив и той се набива в очи само с големината си. Месото му не се яде. Умее добре да се труди. Обича да пие и тогава се развеселява. Прави нещо и за изкуството – доставя слонова кост.
ХОРОСКОПЪТ
Господин К. настояваше пред хората, на които съставят хороскопи, да назоват на своя астролог една дата от миналото, някой ден, в който ги е споходило особено щастие или нещастие. Хороскопът би трябвало да позволи на астролога донякъде да разгадае тайната. С този си съвет обаче господин К. нямаше голям успех, понеже вярващите макар и да получаваха от астролозите си сведения за неблагоприятно или благоприятно разположение на звездите, което да не съвпадаше с опита на питащите, в такъв случай те ядосано твърдяха, че звездите указвали само известни възможности, които навярно са съществували на посочената дата.
Господин К. се показа много учуден и зададе следващ въпрос:
– Не проумявам – рече той, – защо от всички създания само хората следва да се влияят от разположението на звездите. Все пак тези сили просто не биха пропуснали и животните. Но какво ще стане, ако даден човек, да речем Водолей, носи в себе си бълха, която е Телец, и той се удави в някоя река? Тогава бълхата навярно ще се удави заедно с него, макар и да има за себе си много благоприятно разположение на звездите. Това не ми харесва.
ПОЗНАНИЕ ЗА ХОРАТА
Господин Койнер имаше слабо познание за хората, то каза:
– Познанието за хората е нужно само където има ограбване. Да мислиш означава да променяш. Когато мисля за някого, аз го променям, почти ми се струва, че той съвсем не това, което е, а е бил такъв само когато съм започнал да мисля за него.
НАЙ-ДОБРИЯТ СТИЛ
Единственото, което господин Койнер каза за стила, е:
– Трябва да може да се цитира. Цитатът е безличен. Кои са най-добрите синове? Онези, които правят да бъде забравен бащата!
От „Историите на господин Койнер”, Бертолт Брехт, превод от немски: Венцеслав Константинов
Източник: Liternet
Снимка: bg.wikipedia.org