Тайната на Божията Майка е тайната на любовта ╫ Успение БОГОРОДИЧНО

(Успение Богородично, Стенопис от 13 в. от Евтихий и Астрапа от Църквата "Св. Богородица Перивлепта" (Св. Климент"), Охрид)

Слънцето се прощава със Земята

Църквата нарича кончината на Божията Майка не смърт, а Успение – спокоен сън, успокоение. И не само не скърби, не плаче над гроба й, а ликува и пее радостни песни за този ден. Гробът на Пресветата Богородица е вратата към Царството Небесно, скриващо много неизказани радости за християнина. Този гроб обещава безсмъртие на душата и нетленност за тялото, изтребвайки страха ни от смъртта.

За самата Дева Мария в Евангелието не е казано много. За нея Свещеното Писание запазва мълчание, защото животът на Божията Майка е тайна. Този живот е скрит от човешкия взор. Цар Давид пророчески пише за Нея: Всичката слава на царската дъщеря е вътре (Пс. 44, 14). Не може да се предаде със слова онова, което стои над словото. 

Малко преди успението на Божията Майка й се явил архангел Гавриил, Нейният Ангел-Хранител, с палмово клонче в ръка и казал, че скоро Господ ще я вземе при Себе си. Палмовото клонче е символ на победата. 
Дева Мария е единствената сред човеците, която съхранила всецяло чистотата на душата и сърцето си, никога не измени на Бог с нито една мисъл, с нито едно трепване на сърцето. 

Апостолите, Христовите ученици, като научили за близката раздяла, били обзети от дълбока скръб. Но Дева Мария ги утешавала, обещавайки им, че смъртта няма да ги раздели, че след смъртта Тя ще бъде още по-близо до тях. В деня на Успението Богородично апостолите се събрали около нейния одър. Внезапно те видели Христа, Който взел на ръце душата на Своята Майка. Дева Мария носела до гърдите си младенеца Христос, а сега Синът и Бог възнасял душата й във вечното царство, от земния Йерусалим в Йерусалим Небесния. Пеейки химни и псалми, апостолите понесли одъра с тялото на Божията Майка през целия Йерусалим в Гетсиманската градина; погребали Дева Мария до гроба на нейните родители - светите и праведни Йоаким и Анна.

... Когато залязващото слънце се спуска зад хоризонта, то озарява със своята мека светлина земята, сякаш се прощава с нея, когато синевата на небето изглежда особено прозрачна и дълбока, а контурите на облаците са обагрени в златисто, чувството на дълбока вътрешна тишина и покой обзема сърцето. 
Така веднъж светият патриарх Йерусалимски Софроний седял в размисъл на върха на планината Сион. Мюсюлманите, разбивайки византийския гарнизон, приближавали Светия град. Вечерта била тиха и спокойна. Лъчите на залязващото слънце озарявали небето с цветовете на дъгата. В тези минути патриархът изпитал необикновено чувство на неземен покой, усетил полъха на вечността, сякаш времето с неговите бедствия и войни било спряло. 
Върху пергамента Патриархът написал думите, които излезли от сърцето му... "Тиха светлино на светата слава... като доживяхме до заник слънце и видяхме вечерната светлина, възпяваме Отца и Сина и Светаго Духа." Този безсмъртен химн Църквата пее по време на всяка вечерня. И Успението на Божията Майка прилича на прощаването на Слънцето със земята. 

Денят Успение на Божията Майка е велик празник за Православната Църква. Смъртта стана празник. Самата дума "успение" означава тих сън, успокоение от земните трудове и скърби, а след него - следва пробуждане във вечна радост, във вечен ден, където небесните сфери са изпълнени със сияние, подобно на море от светлина. Светците казвали: "Денят на смъртта е повече от рожден ден". Смъртта разкрива на човека самия него. 
Смъртта осветява дълбочината на душата, скришните места в човешкото сърце, където в подсъзнанието се пази закодиран запис на всичко в живота му, на думите и постъпките, на желанията и тайните помисли. Нищо не отминава без следа. Всичко остава в тайнописа на паметта на сърцето.
В сърцето се събира всичко, което се случва с човека. Смъртта е последният момент в самоопределението на човешката личност. Във вечността няма изменения. Там се открива доброто и злото, които човек е натрупал и скрил в сърцето през живота си, като богаташ, криещ съкровище в дълбокото подземие.

В Дева Мария християните имат своята Небесна майка. Сърцето й, разширено от страдания, е обгърнало с любовта си цялото човечество. Тайната на Божията Майка е тайната на любовта. 
Най-многобройни чудотворни икони са на Пресветата Богородица. Това е видимият знак на нейното невидимо присъствие. В иконата "Умиление" лицето й е девствено чисто, почти детско. В Кипърската икона Тя е царствено прекрасна. На "Седемстрелната" икона Дева Мария е изобразена със седем копия, пронизващи гръдта й, а върху лицето й има само покорност на волята Божия. В "Огневидната" икона тя е потънала в молитва, обкръжена от пламъка на благодатта.
Както детето нарича майка си с най-ласкавите имена, така и християните са изразили своята любов към Божията Майка с названията на Богородичните икони: "Радост за всички скърбящи", "Утоли моята печал", "Споручница", "Утешение", "Избавителка", "Умиление", "Нерушима стена". А преподобният Серафим Саровский наричал Дева Мария "Радост на всички радости."
За християните празникът Успение е преображение на самата смърт, победа над греха, завръщане на пътника от далечно странстване в бащиния дом.  Божията Майка е с нас, тя няма да ни изостави, докато слънцето не се отвърне от напоената с кръв и сълзи земя.

Думи на Архимандрит РАФАИЛ (Карелин) – Грузински монах, преподавал богословие, аскетика и славянски език в Тбилиската Духовна Семинария и Академия
Източник: margaritta.dir.bg