„Действието не е животът, а начин да се пилее някаква сила. И раздразнение.“
(Rimbaud, aged 17, by Étienne Carjat, probably taken in December 1871)
Историците на френската поезия причисляват Артюр Рембо към кръга на тъй наречените “прокълнати поети”. Той е един от най-великите представители на първото поколение френски символисти. Виктор Юго го нарича „невръстния Шекспир”, а за всички, запознати с творчеството му, той е поезия с тежки думи. Първите си стихове пише едва на 15, отказва се от поезията едва на 19, като цялото му литературно дело е създадено в този кратък период.
Външно е крехък, с нежните черти, но в себе си таи бунтарът на поезията от XIX-ти век. Неговата поезия внася бунт във всяка симетрична красота, във всяка мелодична музика – за да включи в себе си законите на една нова красота и ритъма на една нова музика: красотата на контрастите. Неспокоен дух, живеещ на „приливи и отливи“, опиващ се от „величествения хаос“, Рембо е несретен скитник до последните си дни. Не само гениалността на поезията му, но и внезапната му поява, странното поведение и загадъчното изчезване от литературата, липсата на навременни публикации, тъмните моменти от живота му – доизграждат загадъчността около личността му. Умира на 37 години като пред свещеника, който го изповядва, се отказва от всичко, което е писал през младостта си.
Рембо е един от първите, които предусещат, че много скоро поезията ще се гради върху дръзкото предизвикване на наследените традиции, върху гневното рушене на блудкавата сантименталност и сладникавата лиричност. Смята се, че е един от най-талантливите продължители на някои от поетическите принципи на Бодлер. Става вдъхновител на много съвременни артисти, сред които и Джим Морисън. Приживе няма издадена стихосбирка. Чужд и неразбираем за времето си, бива оценен половин век по-късно.
(Debra Styer, Arthur Rimbaud, 2015)
ПРЕХЛАСНАТИТЕ
Черни сред снега на тротоара
в ниското прозорче, цяло в пара,
с поглед засиял,
пет дечица бедни на колене
гледат как хлебарят със сумтене
меси хляба бял...
Гледат жадно мазната тепсия,
как ръката пухкава гласи я
в дупката с жарта.
Слушат хляба мек с коричка тънка,
а хлебарят тромав нежно мрънка
с лъснала уста.
Сгушени, снегът студен ги ръси,
но разнежва ги пещта с дъха си –
топла като гръд.
Ето и готовите франзели –
като козунак побронзовели –
сладостно димят.
Пее хлябът, струпан до тавана,
и щурче плача си тих подхвана
в сънен полумрак;
тая топлина им вдъхва сили –
в жалките си дрипи са се свили,
а се радват пак,
мънички Исусовци в звездички,
и в мечтите си съзират всички
толкова неща,
и с муцунки в черната решетка
те скимтят и всеки поглед светка,
зъзнат, но в нощта
думите валят като молитва
и към светли небеса тя литва,
а пък те стоят,
не усещат те, че на снега са
и че вятър дрипите им къса
и боде студът.
Превърнах се в баснословна опера. Видях, че всички
същества са под фаталния знак на щастието: действието
не е животът, а начин да се пилее някаква сила. И раздразнение.
Моралът е слабостта на нашия мозък.
На всяко създание – мислех си - му подхождат още няколко
други живота.
(Reginald Gray's portrait, 2011)
ЗЛОТО
Дордето храчките си кървави картечът
по синьото небе пилее, засвистял;
зелени, алени се блъскат и си пречат,
и падат ротите за своя подъл Крал;
дордето лудостта стотици хора мели,
в димяща купчина да ги превърне, в прах –
о, бедни мъртъвци в трева, сред зной и трели;
Природо, ти нали си майка и на тях! –
с насмешка Господ-Бог касапницата гледа
сред сърма, злато, дим и мирис на тамян;
и дреме в люлката на псалмите приспан,
но мигом буди се, щом влезе майка бледа
и цяла в траур и в сълзи извади пак
от свойта кърпичка последния петак.
Потъвах в съня за по няколко дни и пробудил се, продължавах
най-тъжните сънища. Бях вече узрял за края и по път, изпълнен
с опасности, моята слабост ме водеше към пределите на света и
Кимерия, родината на мрака и вихрите.
Трябваше да пътувам, за да разпръсна всички вълшебства,
стълпили над моя разсъдък. Над морето, което обичах -сякаш
трябваше да измие от мръсотиите, - виждах как се издига спасителният кръст.
Бях прокълнат от небесната дъга. Щастието беше моята фаталност, моите
угризения, моят червей: животът ми винаги ще бъде твърде безкраен,
за да бъде обречен на силата и красотата.
Изображение (заглавно): David Wojnarowicz
