Като го анализираш, всяко важно нещо става незначително ~ Уилям УОРТЪН

Уилям Уортън е американски писател, роден на 7 ноември през 1925 година във Филаделфия, и е един от творците, които винаги старателно са криели и пазили в тайна личния си живот и биография. Първият си роман "Пилето" публикува през 1978 година. С него жъне голям успех, особено след като книгата е филмирана от режисьора Алън Паркър с участието на Никълъс Кейдж в главната роля. Публикува още 8 романа, два от които също филмирани впоследствие.

Има птичи пътища,
а дири по небето няма;
нещо е живяло, отминало,
оставяйки ни нещо.

Канарчетата точно за това пеят, сигурен съм. Тях ги затварят в клетки, защото пеят хубаво, а после те пеят, защото са затворени в клетки. Започвам да се питам коя е онази човешка дейност, която отговаря на пеенето на канарчетата. Изглежда, мисленето. Ние сме построили тази клетка, наречена цивилизация, понеже имаме способност да мислим, а сега трябва да мислим, понеже сме хванати в собствената си клетка. Убеден съм, че все още някъде съществува един истински свят, въпросът е само как да се измъкна от клетката. Но дали пък канарчетата ще пеят толкова много, ако им се даде възможност да живеят на открито и да летят на воля? Не зная. Но се надявам един ден да разбера.

Не бива да слушаш.
За да чуеш нещо, не бива да слушаш.
За да видиш нещо, не бива да гледаш.
За да схванеш нещо, не бива да мислиш.
За да кажеш нещо, не бива да слушаш.

Земята се върти и ние сме впримчени. Тежестта приижда и ние се бъхтим в клетката от тонове, които ни притискат с различна сила.

Никой не знае повече от това, което се допуска да знае. Всеки от нас е заграбен в гроба на земното притегляне.

В самотата си стигам до познанието, края на умението; надига се въздушно течение; движение към необходимостта.

Да нагласиш мачтата или да уловиш вятъра в платното, е нищо. Знание само, не умение. Птицата познава простора без знание.

Искам да помисля за осъществяването на онова, което зная и не мога да задържа в себе си. Нещо ме притегля надолу. Земята в мен е силна. Носеният от вятъра прах е в костите ми.

Всичко, което съдържа живот, расте нагоре, но не е свободно. Най-високите клони улавят въздуха и светлината, но само подхранват безкрайната тирания на земята. Растежът сам по себе си е безсмислен.

Като го анализираш, всяко важно нещо става незначително — както животът изглежда нищо пред смъртта. Умението се унищожава, не, стерилизира се от мисленето; дестилира се в познание. Да мислиш, то е да превърнеш умението в познание.

Да летиш, значи да живееш. Нищо не те подпира отдолу. Живееш във всеобемния въздух; около теб само въздух, никаква опора не нарушава пространството. Заслужава си да жертвуваш всичко, за да останеш сам във въздуха, жив.

Без да разсъждава, птицата мигновено отхвърля всичко само с един безусилен мах на крилата. Заслужава си да пожертвуваш всичко, за да постигнеш това.

Ако мога да се доближа до птиците и да изпитам тяхната радост, това ще бъде почти достатъчно. Ако мога да гледам птиците така, както гледам един филм, и да вникна в тяхната същност, тогава ще съм постигнал нещо. Ако мога да се сближа с птицата като приятел, да я следя как лети и да долавям какво мисли, тогава в известен смисъл и аз ще Летя.

Човек е напуснал водата. Въздухът е неговата естествена среда. И макар че сме принудени да се движим в най-долния му слой, ние живеем във въздуха. Връщане назад няма. Живеем в ерата на млекопитаещите и птиците.

Сто милиарда птици, петдесет на всеки човек. И това не прави впечатление никому! Живеем в тинята на безкрайността и няма кой да възроптае, Как ли изглежда нашето робство в очите на птиците, чиято среда няма граници?

Състезателните игри сме ги измислили, за да забравим, че сме забравили какво значи игра. Да играеш, то значи да вършиш нещо заради самото него.

Най-сигурният начин да загубиш е да се насилваш да победиш.

Изглежда, съм се изграждал най-вече с оглед да бия баща си; не само в смисъл да мога да го пердаша, но и да постигна нещо повече от него. И за това станах като него. Ставаме като онези, които искаме да надмогнем. Нещо като канибалите, които ядат от падналия враг, за да добият неговото мъжество. Щура работа!

Пол, възраст, раса, всички тия глупости разделят хората един от друг. Надпреварата е единственото, което ни свързва. Но случи ли се да победиш някого, после се чувстваш още по-самотен.

Трябва да свикна със страха, да живея с него. Той е нещо вродено и няма никакъв смисъл да се бориш срещу него. Да не е страхът, никога не можем да бъдем преуспяващи животни. Човек няма защо да се срамува от страха. Подобно на играта и болката, той е нещо естествено, нещо необходимо. Трябва да свикна с него.

Може би понякога е най-добре да си сляп, за да виждаш нещата такива каквито са, и да не си заслепен от начина, по който изглеждат.

Докъде ли не стигат хората в стремежа да си осмислят някак живота.

Всичко е измислено предварително. Ще те завинтят, където трябва, преди да се усетиш.

Снимки: Radaris, Eleventh Stack - WordPress.com