128 години от рождението на големия наш поет, белетрист, разказвач на приказен фолклор, учен, историк, философ и художник
„Той е много светъл дух и подобно на Орфей, черпи силата си както от Небето, така и от Земята.“ ~ Ванга
„Той не ценеше никоя поезия тъй, както ценеше народната песен, събираше приказки и пословици, пълнеше цели бележници – някои запазени и до днес – с народни думи и изрази. За него българският език бе един от най-богатите и благозвучни езици на света и той се гордееше, че му е било съдено да твори с чудесния материал на тоя език. Народния език баща ми го учеше от народа, нещо малко странно, като се има предвид необщителността му, но странностите у него не бяха рядкост. Той бе учил тоя език в скитанията си на младини, а продължаваше да го учи и в зряла възраст. Имаше особена способност да завързва разговор с хората от планината – пастири, дървари, въглищари или работници от каменните кариери. Едно „добър ден“, едно присядане за отмора, едно нехайно предлагане на кутията с цигари и разговорът почваше от само себе си. Баща ми никога не задаваше оня род въпроси, които на нас самите ни се виждат естествени, но на събеседника ни звучат подозрително или глупаво. Той изобщо нямаше обичай да напира с въпроси, а чакаше другият сам да се разприказва. Баща ми се разхождаше из планината в такъв вид, че лесно вдъхваше доверие, с обгорялото си, почти селско лице, с избелелия каскет и вехтите дрехи. Така че дори планинците да подушеха, че тоя е от „учените“, смятаха го най-много за селски даскал.“ ~ Богомил Райнов
Човек не е хубав нито паднал, нито гордо възправен. Хубав е – когато се възправя. От всички белези на стъпки по пътя аз съм харесал само стъпките, що се лутат.
От Човек до Земя: то е друм на лутане. Хората вървят окъсани, морни, прегладнели, изнурени от ход и мъка. По храстите се веят парцали коприна от нечии дрехи. По пясъка се вдълбяват кървави стъпки. Рядко се чува песен, ала когато се чуе, тя е хубава. Вихърът разнася клетви, молитви, бълнуване, шепот. А когато човек преполови пътя, потребно му е да спре малко на отмора, да изгледа минатото, да се замисли; някои тогава начеват да се молят, други почват да вярват в призраци, трети се изповядват. На минувачите това се вижда смешно. Но ако обичаш човека, ти ще го разбереш!
Изкуството влияе на живота
Всички признават, че художествената творба е плод на вдъхновение. А великите творци, до които е най-добре да се допитаме в случая, казват, че вдъхновението е напрегната будност на ума, като в миг на въодушевление (ентусиазъм). Няма велик творец, лишен от силен и възвишен ум; когато умът бъде възпламенен и стои нащрек, той става средство за вдъхновение: дебне живота, дори да долови нови идеи, търси нови пътища, общува пряко с нещата и съществата; с други думи – получава ново видение за света и битието. При вдъхновението работи само интуицията – върховно състояние на ума, който действува самородно, пряко, направо. Когато поддържате своя ум, вълненията и тялото си в хармония, чисти и здрави, най високото състояние на ума ви, от който извира интуицията, ще работи непрекъснато и съзнателно... Най-великите художници на света, най-великите световни учители казват: "Ето, аз ви давам нещо, което - ако наистина разберете, - ще играе роля на ваша интуиция."
Някои учени казват, че и животните творели изкуство; те сочат мравките, паяците, бобрите и др. Но откак има по земи мравки, мравунякът има все един и същи строеж, откак живеят пчели, килийките им са все шестоъгълни, а в живелищата на бобрите няма промени. Това не е изкуство. Изкуството е духовна, индивидуална работа, то иска жива намеса на чувството и волята, иска недоволство и напредък, вечна промяна към съвършенство. Човек е едничкото същество, успяло да развие у себе си система от представи, цялост от пластични знаци, служещи като подвижни букви на изкуството; тия образи съставят за него втори свят, независимо съществуващ от действителния, развиващ се, обогатяващ се. Тая система от изрази прилича на езика и в живота е толкова необходима, колкото говорът и писмеността. Несъзнателните спомени за онова, що сме видели у творбите на художниците, ни непосредствено тласкат да редим своя живот така или инак, да съзираме в явленията отвън поредица от свързани факти, спокоен развой, ритъм и проява на сродни или противоположни сили. Когато гледаме залез на полето, река сутрин или планина вечер, очите и душата ни се отварят другояче, ако сме видели творби на големи пейзажисти. Ако сме гледали портрет, ще съзрем отведнъж физиономичното и ще разберем езика на чертите у едно лице, което срещаме в трамвая или на улицата. Казват, че изкуството подражавало на живота и природата, че то изразявало идеите на дадено време. Но Оскар Уайлд твърди обратното – и той не лъже. Идеите на никое време не никнат като гъби, те се създават постепенно. Тъкмо изкуството дава градиво да се обработват преживелиците на хората в идеи, дава мост от действителността към мисловните системи – тоя мост е художественото чувство. Ние гледаме на живота с други очи, след като опознаем изкуството; ние нареждаме и личния си живот другояче; тогава дори и самата природа ни се явява, както изкуството ни е приучило да я виждаме. Не остроумие, а мъдрост се съдържа в отговора на Хайстлър, когато един приятел му казал, като наблюдавали заедно хубавото здрачаване: "Би рекъл човек, че гледа ваша картина." "Да – отвърнал живописецът. – Природата почва да подражава."
От „Произход на изкуството”
Снимка: bgmodernism.com, bogomilraynov.penko.ru