„Щастието е, когато виждам умни, интелигентни и добри родители да се грижат и обичат своето дете”
Латвийският педиатър, учен и философ Петерис Клява и неговите размишления за тайните на живота и смъртта.
Какво е смъртта?
Тя плаши хората с неизвестността и необратимостта на случващото се. Работя в детската реанимация, срещам се със смъртта всеки ден. И забелязвам, че у родители, загубили детето си, много рядко изниква въпросът: „Какво е смъртта?”. Те просто мислят „никога повече”, страдат, организират погребение, ходят на гроба и цял живот се взират в старите фотографии. Скръбта на загубата е велика. Но у тези, които си задават въпроса какво е смъртта и търсят отговора, остротата на страданието отстъпва, защото човек започва да проумява – няма смърт. Има преход към друга форма на съществуване, сливане с т.н. бяла светлина, която всеки преживял клинична смърт вижда.
Много мъдреци знаят това. Когато един приятел на Айнщайн умира в Цюрих, той записва в дневника си: „За нас, физиците, смъртта не значи нищо. Ти си отиде първи, аз идвам подир теб. Минало, настояще и бъдеще – това е една празна илюзия”.
Децата често интуитивно усещат това. Лекувах 8-годишно момиченце, което малко преди да си отиде от този свят, каза на родителите си поразителни думи: „Мамо, татко, трябва да разберете – само не се страхувайте - ние не съществуваме! Когато Бог мисли, ние се представяме в съзнанието му”. Знаете ли, и момичето, и Айнщайн, всъщност говорят за едно и също – нашето материално съществувание на този свят е една велика илюзия, а смъртта – преход.
Отговорите на въпроса „какво е смъртта” са различни. Толкова сложно знание е нужно да се обясни така, че хората с различна степен на развитие да успеят да проумеят важната за тях информация, и това познание да им донесе утеха. Първото ниво – човекът, понесъл загуба, съгласно своята религия, приема, че починалият е попаднал в рая или ада, погребва или кремира близкия си, моли се е за покойника, бързо се е отърсва от спомените си и започва да прави нови деца, да живее живота си. Това е нормален процес, поддържащ числеността на населението и човешката биомаса. В понятието „биомаса” няма нищо лошо – от нея произлиза доброто и ценното. Религиозният институт е полезен – той помага на онези, които са останали живи, да преживеят скръбта, а на онзи, който е починал – да извърши прехода.
В по-високата степен на развитие, когато главата ни не е заета с огромни страдания или непоколебими религиозни убеждения, когато в нея има достатъчно свободно място за възприятие на новото, човек осъзнава, че смъртта е просто освобождение от тялото и преход в друго измерение. Защото измеренията могат да бъдат много, но те не се явяват нито рай, нито ад. А отвъд обичайната мъдрост, има още по-висша мъдрост – тя е за избрани.
За религията и науката
Стана така, че днес физиците-теоретици са по-близо до духовната наука отколкото самите духовни деятели. Все по-малко място остава за философия и все повече – за научни изследвания. Само 4% от човечеството са генетично склонни към духовност, а 16% - към бизнес и системен труд. Но освен вродената ни предразположеност, в нас е заложена тяга към многостранно развитие във всякакви направления. А съвременното западно общество чрез технологии, интернет, изкуство, филми, спектакли, постепенно ни развива и ни прави по-трудолюбиви и духовни. Затова западният човек е много по-възприемчив, в сравнение с един тибетец или индус. Той е готов да поглъща знания, в това число и духовни. Той създава науката, затова и Далай Лама така се стреми към Запада. В САЩ Далай Лама всяка година се среща с най-видните учени – кани 70-80 неврофизиолози, генетици, квантови физици, математици, и в свободна дискусия обсъжда с тях въпроси като – какво е това съзнание, живот, и какво има отвъд техните предели.
Бялата светлина, която рано или късно, всички ние ще видим, се явява реликтна енергия на Вселената, съществуваща много преди нас да ни има. Понятие общо за квантови физици и религиозни учения, включително и християнството. И учените, и духовните деятели в хор споделят – светлината е основата на всичко, тя е чиста енергия, която по някакъв начин се е материализирала и създала нашия свят. Тя е във всичко, включително във всеки от нас.
Никога не казвам на умиращите деца, че ще умрат. И никога никого не залъгвам с обещание за продължение на този наш живот. Старая се много кратко да посветя детето в истината: „Няма смърт. Ти напускаш тялото си и продължаваш да съществуваш в друго състояние”. И детето получава потвърждение от мен за усещането си, че ще продължи да съществува и нататък, само че по различен начин.
Знанията за смъртта променят нашия живот. Но ние ги пъдим от себе си. В Средновековието в Европа, говорели постоянно за смъртта, защото сексът бил табу. Днес всички говорят за секс, а темата за смъртта стана забранена. И когато публично произнесеш тая дума „смърт”, те гледат с възмущение и опулени очи, сякаш ако я избегнеш, ще живееш вечно.
Представете си го – човек не може да умре напълно. В процеса на смъртта изчезва само неговото материално проявление. Ние губим физическото си тяло, но онова, което се явяваме – личността ни, тя остава. Нашата енергетична същност, възприемаща всички явления и реагираща на тях, живее още дълго, без ограничения във времето и пространството. Пътешества из други светове и се слива с Бога.
В 11 клас сънувах сън – една жена ми донесе черна книга, в която „всичко е написано”. Този сън се сбъдна след няколко години. Учех в медицинският институт, а една жена ми предложи да си купя черна книга, в която „всичко е написано”. Казваше се "Бхагавад Гита" — индийска библия за реалността”. Струваше 35 рубли, а стипендията ми беше 40. Все едно, аз я купих и четях по нощите в общежитието, под одеялото с фенерче – боях се, че някой ще ми отнеме „религиозната литература”.
Всички трябва да знаем, че смъртта на човек е дълъг и сложен процес, а не мигновен акт. Имало е човек, край, няма го вече, изчезна завинаги. Ние разбираме, че и ембриона в майчина утроба трябва да бъде възпитаван, да се окуражава с любов, да му се пуска красива музика, да чува добри думи и песни. И тогава той ще се роди здрав и добър човек. Умиращите души също трябва да бъдат обгрижвани, окуражавани, с внимание, без вопли и сополи. На тях им предстои дълго пътуване и повторно рождение в друго тяло. Не са нужни горки ридания, когато някой почине – това е страдание за отишлия си. Нещастните викове на невежи родственици в момента, когато душата поема към друго измерение нарушава процеса. Момента на прехода е изпълнен с благодат, той трябва да премине в тиха, светла и възвишена печал. Иначе човекът ще остане в земната атмосфера, като призрак, прилепнал за своя дом или роднините си.
Молитвата към Бог от всяка религия – това е най-добрата помощ за умиращия. Дългата молитва, в продължение на всички дни до 40-те, когато се разпада онова етерно тяло, което е обитавала душата, и тогава тя свободно отлита към своето ново измерение.
За избора да няма собствени деца и лекарското призвание
Женен съм от 12 години и възпитавам момче и момиче – това са децата на съпругата ми от първия й брак, които са ми много скъпи. На 11 години си мислех – как е възможно да обичаш цял живот една жена? Може да се окаже, че втората, третата дори, е по-добра? Аз твърде рано почувствах, че не мога да бъда щастлив на обичайното семейно ниво. А в същото време, винаги добре комуникирах с деца. Моята учителка по руски език и литература от училище ме посъветва да стана детски лекар. Бях категорично против. Лекар – да, само не и детски! Постъпих в общия лекарски факултет, но не ми достигна бал и ме взеха в педиатричния, за което искрено съм благодарен на съдбата.
За всички години работа в реанимацията разбрах, че е лесно да създадеш дете и по този начин да удовлетвориш собствения си егоизъм. Да погалиш, да поиграеш, да поглезиш… Но какво още можеш да дадеш? Виждам тия пияни дегенерати, които без съмнение също са божествени създания, които се размножават с бясна скорост, и чиито деца страдат и умират. Разбирам, че някои деца са възпитавани в ужасни условия и стават гениални или ангели, разбирам, че материално-психологическия комфорт не винаги е най-важното за възпитанието на децата. Но аз имам свое, лично отношение към страданията. И не искам при никакви обстоятелства, да обричам някого на такива. Всеки сам избира своята мярка за отговорност. Аз избрах да бъда отговорен за приемни деца и за своите малки пациенти.
Кой е най-важният човек в живота ми ли? (Дълго мълчание). Веднъж мислих за това…, и смятам, че нямам такъв човек в живота си.
За смисъла на живота
Няма смисъл в живота. Какъв смисъл има в съня? Къде са хората, живели преди нас? Тях ги няма и никога не ги е имало! Дошли сме от нищото, и в нищото ще се върнем. Не търсете смисъл, дори в творчеството няма такъв. Самото съществувание е по-възвишено от Бах и Моцарт. Нужно е просто да живееш. И да правиш това, което умееш. Нужно е да познаваш себе си.
За щастието
Щастието е кратък проблясък, когато умът е спокоен, а духовният интелект чувства присъствието на вечна сила - израз на сиянието на твоя вътрешен свят. Хармония – вътрешна и външна. И ти разбираш, че би било чудесно, винаги да се намираш в подобно състояние на умиротворяваща радост. И какво ни пречи? Разбира се, нашият непрестанно суетящ се ум.
За мен щастието е още, когато болно детенце помоли за вода и аз му давам с лъжичката да пие и утолявам жаждата му. Щастието е, когато виждам умни, интелигентни и добри родители да се грижат и обичат своето дете.
За мен най-важна е любовта. Любов – това е, когато с някого споделяте общи интереси, харесвате или не харесвате едни и същи неща. На подобна основа се създава напълно приемлив семеен живот. А иначе – всеки заспива и умира сам, в своята самота. Както Бог е сам, така и ти си сам. И ако на някого се удаде да интегрира в своята самота друг човек – това е забележително!
Самотата носи ли тъга?
Въпросът е защо си сам? Много съвършени, извисени хора, препоръчват на хората семейния живот. Когато отишъл в Тибет, Иисус Христос казал на мъжете: „Семейството е най-добрият манастир. Това е отлична школа за служене, защото когато правиш добро на друг човек, ти правиш добро на Бог”. Аз лично, обичам да мия съдове, да гладя ризите. И използвам тези моменти, за да се упражнявам в концентриране на съзнанието си.
Ако бях всемогъщ, бих попитал Бог: „Разбирам, че всичко е илюзия, но защо, Господи, ти трябваше да създаваш илюзия, в която деца и възрастни страдат, умират от глад, и всичко това се чувства на физическо ниво? Създай друг сън за разума. В този Твой кошмар е толкова страшно! Не ни е нужен, а защо ти трябва и на Теб?” Ако имах подобна сила, щях да направя така, че да няма болка и физически страдания на тоя свят. А с нравствените мъки – „обича ме – не ме обича”, човек все някак ще се справи.
Източник: happynation.info
Снимки: Latvijas Universitātes fotoarhīvs, Sākumlapa - Vesti.lv
