„Човек може да се защищава срещу нападения; срещу клеветата ние сме безсилни.“
Херта Мюлер е румънско-германска писателка, поетеса и есеистка, известна с произведенията си, описващи тежките условия на живот в Румъния при режима на Николае Чаушеску и преследванията срещу румънските немци при комунистическото управление в страната.
Родена е в немското селце Ницкидроф, в немскоезичната част на Банат. Намира в една от околностите на историческата област Трансилвания в западна Румъния.
Бащата на Херта е бил офицер и е служил във войските на SS. Майка й е една от многото румънски немци, които през 1945-та биват депортирани в трудови лагери в СССР, за да работят по възстановяването му.
Херта Мюлер е преследвана жестоко от режима на Чаушеску, тъй като остро критикува властта, отказва да сътрудничи, а произведенията й са цензурирани. През 1987 година емигрира от Румъния и се установява в Западен Берлин. В началото на 90-те години придобива международна известност, като книгите й са преведени на повече от 20 езика.
От 1995 година Мюлер е член на Немската академия за език и литература в Дармщат и на „Обединението на немските есеисти, новелисти и поети“. Носител е на множество престижни литературни награди, включително и на Нобелова награда за литература за 2009 година.
Цялата същност на творчеството на Мюлер е посветена на изкуството да се живее в нечовешки обстоятелства и на психологията на измъчените и мъчителите, опит, който е изпитала непосредствено върху гърба си. Известна е с непрестанните си упреци към жителите на историческата си родина в „колективна амнезия” – забрава на ужасите и позора на диктатурата. Казва, че използва писането като единственият възможен начин да си изясни обстоятелствата и човешката психика, довела до ужасите на войната, лагерите, диктатурата и изгнаничеството.
(Herta Müller ~ © Marc Brester)
Ако 99,99 процента от населението, което и да е население, не бяха участвали в диктатурата (като или са вършили каквото им се е казвало, или са си затваряли устата, или са се затваряли в себе си), тази диктатура не би могла да съществува.
Всяка диктатура се състои от онези, които създават страх и от другите, които го изпитват. Създатели на страх и ядачи на страх.
Само когато човек беше преследван, той или тя се считаше за личност, защото думата „личност“ беше ругатня. Заради „несъвместимост с колектива“ дори следваше уволнение. Индивидуалното не можеше да съществува, нито дори в облеклото на хората. Във всички магазини висеше еднаквостта на грозотията. Два-три модела за всеки сезон, квадратни и вдървени, в прашно-сиви цветове.
Диктатурата означаваше прогонване на всякаква красота, във всички области на живота. Защото красотата е своенравна, отделна и многообразна.
Наследствата на диктатурата са една купчина зависимости. Новата свобода само ги припокри, но те никога не са изчезвали. Диктатурата си отиде, но социалните синапси се обаждат отново и правят лабилни източноевропейските страни с техните млади демокрации.
Цяла Източна Европа беше наситена с ксенофобия в продължение на десетилетия. И ксенофобията от тогава е нещото, с което си имаме работа днес. Презрението към чуждите възникна тогава, при диктатурата. То беше организирано от режимите и прието от населението по собствено убеждение.
Най-просто беше да се презират чужденците по собствено убеждение, да им се приписват болести или да бъдат демонизирани като полудиви и недоразвити.
Свободата, беше казал веднъж големият полски режисьор Анджей Вайда, е нещо, от което някои имат нужда, а други не. Носителите на страх от някогашното време нямаха нужда от нея. Днес те са поддръжници на новите създатели на страх.
Да, свободата е нещо, от което някои имат нужда, а други не. А освен това тя е нещо, от което някои се страхуват, а други не. Не бива да гледаме на нея като на нещо, подразбиращо се от само себе си. Инак тя може да ни бъде открадната.
Да, когато заплющят знамената, разумът се изплъзва в тромпета.
В един момент работех в една детска градина. Децата трябваше да пеят националния химн, който ставаше все по- и по-дълъг. Колкото по-зле ставаше страната, толкова повече куплети те прибавяха към националния химн.
Вярвам, че всяка личност е уникална индивидуалност в света и има уникално отношение към него. Всяка отделна личност. И всяко нещо, което всеки от нас върши, ние го вършим по различен начин, защото нямаме друг избор.
„Родина“ е дума, която е била прекомерно употребявана по идеологически причини. Дали в немската история, националсоциализма, сталинизма на източна Германия или в другите социалистически страни, тази дума е била употребявана много често. „У дома“ означава много по-малко, но и много повече: ако се чувствате у дома, според мен това е достатъчно.
Представата за това да бъдеш „у дома“ има и своята противоположност. Немската дума за родина, Heimat, означава нещо, което не можете да понасяте, но и не можете да напуснете. Можете да го напуснете с краката си, но го носите навсякъде в главата си – защото са се случили много неща, а и всички трудни моменти, през които сте преминали, са твърде много, за да бъдат игнорирани. Независимо от това дали ви харесва или не, тази глупава родина ще ви придружава и измъчва, дори и там, където сте отишли, за да спасите живота си.
Историята на изгнаничеството винаги е била такава – никога не се връщате по начина, по който сте напуснали. Не защото не искате, а защото се е наложило да се промените на мястото, където сте отишли, за да подредите живота си, за да знаете какво правите със самите себе си. Връщате се, но нещата са вече прерязани, нишката не съществува, не можете да продължите. Може би това е илюзия, а може и да е завист. Не става дума за мен, изгнаничеството е огромна загуба за всяка страна. И обикновено именно хората с вътрешна непокътнатост, онези, които не могат да понасят повече, чувствителните, са тия, които напускат първи.
Страданието на един човек, самият живот, е най-ценното нещо.
Всеки човек и всяко нещо си имат свое пространство и време. Това е природен закон. И затова абсолютно всичко на този свят има право на съществуване.
Всеки по всяко време и във всяко пространство си пуска своя собствен филм.
Страхът е добър познавач на естетиката. Страхът може да се обуздае само с литературно силни текстове. Плоски или банални текстове не могат да направят това.
Когато човек изпусне от ръка надеждата и страха, той умира.
Човек може да се защищава срещу нападения; срещу клеветата ние сме безсилни. Клеветата натъпква човека с боклуци, човек се задушава, защото не може да се съпротивява.
На Запад, по правило, съществува тази увереност, че трябва да говорите с всички за всичко и че ако сте говорили достатъчно дълго и задълбочено, то ще изясните всичко и ще намерите хармония. Това не е вярно.
Има неща, за които човек не трябва да говори. Но аз знам за какво говоря, когато казвам, че мълчанието около шията е различно от мълчанието в устата.
Писането е нямо занимание, една работа от главата към ръката. Устата бива подминавана.
Човек е повече сред другите, отколкото в самия себе си.
Смъртта расте и копнее за всички. Не трябва да се занимаваш с нея. Трябва да я напъждаш като досадно куче.
Срещу смъртта не ти трябва никакъв собствен живот, само живот, който все още не е съвсем приключил.
Когато искаш да победиш своя страх от смъртта, но не можеш да му избягаш, той те заслепява.
Твърде добре знаех неписания закон, че почнеш ли да плачеш – край! Особено когато имаш много причини за плач.
Всичко, което се случва винаги е просто. Ако е продължително, винаги следва определен принцип.
Съществуват най-различни скуки, такива, които бързо се изпаряват, и такива, които дълго се влачат. Ако се държа добре с тях, нищо лошо не ми правят и всеки ден са си моя собственост.
Съществува скуката на пропиляните разговори, удобни случаи нищо да не кажеш.
Съществува и скуката на слънцето, когато дървото изсъхва и земята изпръхва до корица по-тънка от мозъчната ти кора, когато кучетата пазачи дремят, вместо да лаят. И преди тревата да е съвсем ожадняла, небето се прихлупва и тогава се появява скуката в долния край на дъждовните шнурчета, докато дървото набъбне и обувките залепнат в калта, а дрехите по кожата. Лятото мъчи листата, есента – цветовете, а зимата – нас.
Скуката е търпението на страха. Тя не иска да прекалява. Само понякога – и на това много държи – иска да знае какво става с мен.
Има неща, които влачат след себе си други, дори хич да не ги искаш.
Понякога плановете зреят бавно, но когато вземеш спонтанно решение и още преди да си го премислил, се поддадеш на неговата внезапност, то действа като ток.
Не притежавам някакво по-висше разбиране за света. Всъщност не притежавам никакво разбиране за този свят, камо ли пък за някакъв по-висш. Не разбирам света. Не го разбирам.
Източници: librev.com; Херта Мюлер: „Всичко свое нося със себе си“, изд. Сиела
Снимки: Alchetron, Cultuurpers
