Автентичното животоописание на знаменития Джакомо Казанова продължава да предизвиква небивал читателски интерес повече от 200 години. Спомените на знаменития италиански авантюрист, дипломат, политик, философ, преводач и писател са изпълнени с дръзките признания на тази удивително ерудирана личност. Какви са страстите на Казанова и кое го е водило по друмищата на живота, изпълнени с наслада? Към читателите са отправени неговите встъпителни думи, поместени в книгата „Приключенията на Казанова”, които споделяме с вас.
Giacomo Casanova (1725 ~ 1798), drawing by his brother Francesco
Драги читателю, написах този предговор, защото бих искал да ме опознаеш, преди да започнеш да ме четеш.
За добрия или лош изход на всичко добро или зло, което съм сторил през живота си, съм отговорен лично аз самият. От това следва, че аз винаги съм вярвал в свободата на волята си.
Човекът е свободен, но той престава да бъде такъв в момента, в който загуби вяра в своята свобода. Колкото по-голямо значение той приписва на могъществото на съдбата, толкова повече човек се лишава от онази сила на разума, която му е дадена от Бога. Разумът е частица от божествеността на Създателя. И само когато си служим с него, за да бъдем смирени и справедливи, ние ще бъдем приятни на Този, който ни го е подарил. Бог престава да бъде Бог само за онези, които допускат мисълта, че е невъзможно неговото съществуване. За тях тази представа трябва да бъде най-голямото наказание, на което могат да бъдат подложени.
Но ако човек е свободен, не бива да вярваме, че той има правото да върши всичко, което пожелае. Защото той ще стане роб на всяка страст, когато действува под нейно влияние:
Ако страстта не се подчини, тя започва да господствува.
Който е достатъчно силен да може да контролира действията си, докато се успокои, той наистина е мъдър. Такива хора обаче рядко се срещат.
Мислещият читател ще види от тези мои „Спомени“, че аз не съм имал никога пред себе си точно определена цел и че единствената система, която съм прилагал – ако изобщо може да се говори за система – се е състояла само в това, да се оставя да бъда тласкан от вятъра и вълните. А какви промени могат да настъпят при подобна независимост! Всеки успех или неуспех, който съм имал, всичко добро или лошо, което ми се е случило, ми е показало, че както във физическата, така и в нематериалистическата сфера доброто произлиза винаги от злото и злото – от доброто. Моите заблуждения посочват на мислещия читател правия път; от моите заблуждения той може да се поучи и овладее голямото изкуство да се задържа над пропастта. Най-същественото в случая е смелостта. Защото само със сила, но без самоувереност не може да се постигне нищо. Твърде често аз съм виждал щастието да ми се усмихва след някоя необмислена стъпка, която би трябвало да ме повлече в пропастта; тогава съм благодарил на Бога, но след това не съм забравял и сам да се укоря. И обратно, свидетел съм бил как някое мъдро и умерено поведение довежда до ужасно нещастие. Това в първия момент ме е смирявало, но скоро след това съм се самоутешавал, уверен, че съм бил прав.
Божествените принципи, вродени в моето сърце, би следвало да породят у мен някакъв изключителен морал, и въпреки това през целия си живот аз останах жертва на своите чувства. Намирах някакво удоволствие в това, да се отклонявам от правия път. Живеех постоянно в заблуждение, като единственото ми утешение беше, че осъзнавам това. Затова се надявам, драги читателю, че на историята ми няма да припишеш характера на безсрамно високомерие, а напротив, в нея ще почувствуваш тона, който подхожда на всяка искрена изповед. В моите разкази ти няма да съзреш нито лицето на покаяника, нито смущението на грешника, който, червящ се, признава своите заблуждения. Това бяха лудории на младостта; ти ще видиш, че аз самият се смея над тях и – ако си добър, и ти ще се смееш заедно с мен.
Ти ще се смееш, когато видиш колко често, когато ми се е налагало, без никакво угризение на съвестта съм мамил безумци, хитреци и глупци. Когато съм лъгал жени, лъжата ни е била винаги взаимна, така че това не влиза в сметката, защото намеси ли се любовта, обикновено измамени остават и двете страни. Съвсем друго е положението с глупците. Дори и сега се поздравявам, когато си припомня как съм улавял някого в мрежата си. Защото глупците са толкова безсрамни и високомерни, че неволно предизвикват всеки разумен човек. Измамвайки някой глупец, човек си отмъщава за мъдростта и самият успех заслужава тези усилия. Защото глупецът е добре брониран и човек не знае предварително къде точно да го пипне. С една дума, на всеки умен човек е напълно достойно да измами някои глупец. Откакто се помня на този свят, в кръвта ми винаги е кипяла непреодолима омраза към глупците, тъй като и аз самият започвам да се чувствувам глупав в тяхната среда. Далеч съм от мисълта, разбира се, да ги поставя в „един кюп“ тъй наречените прости хора, които дори са ми приятни, ако простотата им се дължи само на липсата на възпитание. Между тях аз съм срещал много ценни хора и в простотата им съм откривал често известен интелект, ум, чрез който те се различават съществено от глупците. Тези хора ми наподобяват очи, болни от „перде“, без което те биха били много красиви.
Сега, през 1797 година, вече седемдесет и две годишен, мога да кажа вече открито: живях, макар че все още съм жив. Сега обаче трудно бих могъл да си създам друго по-приятно забавление от това, да се връщам отново към своите някогашни преживявания и така да давам добър повод за смях на отбраното общество, което продължава да ме изслушва и да се отнася приятелски към мен и в чиято среда с удоволствие съм се движил цял живот. За да пиша добре, ми стига дори само да си представя, че това добро общество ме чете:
Ако това, което казвам, се харесва, нека слушателят го потвърди.
Трябва да кажа нещо и за моя темперамент и моя характер. Нека читателят бъде снизходителен; с това няма да се навреди нито на честността, нито на разбиранията ми.
Аз съм притежаващ всички видове темперамент: като дете бях флегматичен, като младеж сангвиничен, по-късно станах холерик и най-сетне — меланхоличен. Такъв вероятно и ще си остана. Понеже винаги съобразявах храната с телосложението си, радвах се постоянно на добро здраве. Още отрано научих, че всяко нарушение на здравето се дължи или на преяждане, или на недояждане. Затова и никога не съм имал друг лекар, освен аз самият. По този повод трябва да кажа, че намирах прекаленото въздържание много по-опасно от прекаляването в друг смисъл, защото докато прекаляването води само до претоварване, първото води към явна смърт.
На младини моят сангвиничен темперамент ме направи твърде възприемчив към примамките на чувствеността; бях винаги весел и склонен да премина от едно удоволствие към друго; при това бях извънредно изобретателен при измислянето на нови удоволствия. Без съмнение оттам произтича и моята склонност да завързвам нови познанства, както и голямата ми сръчност бързо да ги прекратявам. Това обаче ставаше винаги напълно съзнателно и никога от лекомислие. Недостатъците на темперамента са почти непоправими, тъй като той не зависи от нас. По-друго нещо е характерът. Той се създава от духа и сърцето и темпераментът почти не е свързан с него. Затова характерът зависи предимно от възпитанието и може да се усъвършенствува и дооформя.
Предоставям на другите да преценят дали характерът ми – добър или лош – е обрисуван такъв, какъвто го разкриват чертите на лицето ми. Забележително е, че хората без изразително лице – а такива има доста много – са хора безхарактерни. Оттук можем да изведем правилото, че съществуват толкова различни характери, колкото и различни физиономии.
Разбрах също, че през целия си живот съм действувал повече по внушение на чувствата, отколкото по размисъл; от това мога да заключа, че поведението ми е зависело повече от характера, отколкото от моя ум. Моят ум и моят характер постоянно воюваха помежду си и при техните сблъсъци винаги се убеждавах, че нямам достатъчно ум за моя характер и достатъчно характер за моя ум. Но достатъчно за това! Защото, ако е вярна поговорката, че – (ако искам да съм кратък, ще стана неясен), то вярвам, че мога, без това да звучи неучтиво, да употребя за себе си думите на моя любим Вергилий:
Не съм толкова грозен; неотдавна се огледах на брега, когато тихото море ме отразяваше.
Култът към чувствените удоволствия бе за мен най-важното: всъщност за мене никога не е имало нещо по-важно от тях. Винаги съм се чувствувал роден за жените; затова и винаги съм ги обичал и позволявах, доколкото бе възможно, и те да ме обичат. Страстно обичах също удоволствието от храненето и се възхищавах на всичко, което дразнеше любопитството ми. Имах приятели, които са ми правили добрини, и имах и щастието при всеки удобен случай да им давам доказателства за признателността си. Имах също ужасни неприятели, които ме преследваха и които не унищожих само защото това не бе във властта ми. Забравяйки дадена обида, човек не я опрощава; защото, за да можем да простим, е нужно героично чувство, благородно сърце, великодушен ум; забравата, напротив, се дължи на слаба памет или блажено нехайство, на което миролюбивата душа на драго сърце се отдава, най-често поради нуждата си от покой и мир. Защото с времето омразата убива нещастника, който я е оставил да израсте.
Девизът, който поставих на моята творба, оправдава честите ми отклонения и моите станали вече може би досадни разяснения. (Не е мъдър онзи, който не е мъдър за себе си.) По същата причина аз винаги съм чувствувал необходимост да бъда похвален в добро общество:
Слушателят поощрява усърдието, похвалената добродетел. Расте и славата дава огромно насърчение.
С удоволствие бих прибавил към това и гордата поговорка:
„Всеки от ума си тегли“, но се страхувам да не дам повод на много хора, които, щом им стане криво, веднага да викнат: не е моя вината! На такива все пак трябва да им предоставим малко утешение. Защото, ако нямаха поне това утешение, те биха се намразили сами себе си, а такава омраза често има фатални последици и води до самоубийство.
Аз лично винаги съм търсил в себе си основната причина за доброто или злото, което ме е постигало. Затова и винаги с удоволствие съм бил ученик на самия себе си и мой свещен дълг беше да обичам своя учител.
(Page from the autograph manuscript of „Histoire de ma vie“)
От: Джакомо КАЗАНОВА, „Приключенията на Казанова”, ИК „Ренесанс”
Изображения: en.wikipedia.org
