„Болестта е нощта на живота, тежко поданство. Всички имаме по рождение двойно гражданство: в царството на здравите и в царството на болните. Темата ми не е същинската физическа болест, а нейното преносно използване като метафора. Искам да кажа, че болестта сама по себе си не е метафора и най-правилният начин да се гледа на нея – и най-здравословният начин на боледуване – е най-чистият, най-неподатливият на метафорично мислене. И все пак едва ли е възможно човек да заживее в царството на болните, непредубеден от зловещите метафори, населили тамошния пейзаж. Това изследване цели осветляването на въпросните метафори и освобождаването от тях.”

Сюзан ЗОНТАГ, „Болестта като метафора”

Най-поразителното сходство между митовете за туберкулозата и за рака е, че и двете болести са възприемани като болести на страстта. Температурата при туберкулозата е знак за вътрешно изгаряне: туберкулозният „пламти“ и този плам стопява тялото. Употребата на свързани с туберкулозата метафори, с които се рисува любовта – образът на „болния от любов“, на „поглъщащата“ страст, – далеч предхожда роматизма*. При романтиците метафората се обръща и туберкулозата вече се представя като вариант на любовната болест. В едно сърцераздирателно писмо от Неапол, ноември 1820 г., Кийтс, завинаги разделен с Фани Брон, пише: „Ако имаше някакъв начин да оздравея [от туберкулозата], тази страст щеше да ме убие.“ Или както обяснява един от героите във „Вълшебната планина“: „Болестният симптом бил прикрита проява на любовта, а всяка болест – видоизменена любов.“

Както някога се смяташе, че туберкулозата идва от силна страст, поразявайки безразсъдните и чувствените, така днес се шири вярването, че ракът е болест на недостатъчната страст, че поразява сексуално потиснатите, комплексираните, неестествените, неумеещите да се разкрият. Тези на пръв поглед противоположни диагнози всъщност са недотам различни варианти на едно и също (и заслужават, струва ми се, еднакво да им се вярва), тъй като и в двата случая психологическата равносметка на болестта подчертава недостатъчност или блокиране на жизнената енергия. Колкото и да е била възхвалявана като болест на страстта, туберкулозата се е смятала и за болест на въздържанието. Възвишеният герой на Жид от „Аморалистът“ хваща туберкулоза (което е и авторовият случай, както Жид го възприема), защото е потискал истинската си сексуална природа; когато Мишел приема Живота, той оздравява. За същия сценарий днес Мишел трябва да е болен от рак. Както ракът сега се възприема като възмездие за потискането, така и туберкулозата се обясняваше като възмездие за неудовлетворението. Днес някои вярват, че тъй нареченият свободен сексуален живот предотвратява рака. По-рано сексът се предписваше като терапия на туберкулозноболните. В „Крилете на гълъбицата“ (Хенри Джеймс, 1902 г.) докторът препоръчва на Мили Тийл любовно изживяване като лек срещу туберкулозата и когато тя открива, че нейният двуличен обожател Мъртън Деншър тайно е обвързан с приятелката ѝ Кейт Крой, тя умира. А Кийтс възкликва в едно свое писмо от ноември 1820 г.: „Скъпи ми Браун, трябваше да я имам, когато бях здрав, и щях да съм добре.

Според митологията на туберкулозата обикновено има някакво страстно чувство, което провокира болестта и довежда до криза. Но страстта трябва да бъде осуетена, надеждата – попарена. Макар обикновено любовна, страстта може да бъде също политическа или морална. В края на „В навечерието“ на Тургенев (1860) героят на романа, младият български революционер изгнаник Инсаров, разбира, че не може да се върне в България, и от копнеж и несбъднати желания заболява в един хотел във Венеция, развива туберкулоза и умира. Според митологията на рака обикновено болестта се причинява от постоянно сдържане на чувствата. В ранните по-оптимистични форми на тази представа обузданите чувства бяха сексуални; сега нещата явно са променени и ракът се обяснява с потисната склонност към насилие. Непреодолимата страст, която убива Инсаров, е идеализмът. Гневът е страст, която заплашва да докара рак, ако не намери отдушник. Днес липсват инсаровци. Вместо тях има канцерофоби като Норман Мейлър, който заяви, че ако не бил намушкал с нож жена си (и отреагирал по такъв начин една „загнездена страст към убийство“), щял да хване рак да умре „до години“. Същата представа като някога за туберкулозата, но в много по-гнусен вид. Един от източниците на днешните представи, свързващи рака с потиснати страсти, до голяма степен е Вилхелм Райх*, който определи рака като „болест на емоционалното покорство – биоенергично спаружване, отказ от надеждите“. Райх илюстрира своята известна теория с рака на Фройд, който според него се развива, когато Фройд, по природа страстен и „много нещастен в брака“, се поддава на примирението:

Той водеше много спокоен, тих, почтен семеен живот, но едва ли има съмнение, че сексуално е бил съвсем неудовлетворен. И примирението му, и ракът го доказват. Фройд трябваше да жертва личността си. Трябваше да жертва личните си удоволствия, личните си наслади в зрелите години... Ако моето разбиране за рака е вярно, достатъчно е човек да жертва себе си, да се примири – и се стопява.

„Смъртта на Иван Илич“ на Толстой често се цитира като илюстрация на връзката между рака и укротяването на характера. Но същата теория беше приложена от Гродек към туберкулозата, която той определя като „копнеж да угаснеш. Желанието трябва да угасне, желанието за вътрешното и външното, горното и долното на еротичната любов, обозначена с дишането. И с това желание угасват дробовете... угасва тялото. Понеже по време на болестта желанието се усилва, понеже постоянно повтарящото се символично изхвърляне на семето в храчките внушава чувство за вина, която непрестанно расте... понеже То позволява на белодробната болест да разхубавява очите и страните с чара на отровите!”

Подобно на днешните обяснения на рака типичните обяснения на туберкулозата от XIX в. изтъкват като причина за болестта примирението.

* Както във второ действие, втора сцена от пиесата на сър Джордж Етъредж „Роб на модата“ (1676): „Когато любовта заболее, най-доброто, което можем да направим, е да я погубим насилствено; не мога да понеса мъчението на трескавата, разяждаща страст.“ – Б.а.
* Вилхелм Райх (1897–1957) е австрийско-американски психиатър, защитник на сексуалната революция и спонтанните влечения, привърженик на фройдомарксизма, идеолог на т.н. нови леви от 60-те години. – Б.р.

От „Болестта като метафора. Спин и неговите метафори”, Сюзан Зонтаг, изд. „Изток-Запад“, 2014
Изображение: redditmedia.com