Да устоиш на лъжите и заблудите на времето, устремен към вечността…Рецепта, почерпена от „Живот без принцип”

Нека поне един ден поживеем с отмерения ритъм на Природата, без да ни изважда от релсите всяка орехова черупка или крилце на комар, паднали на пътя ни. Да станем рано и спокойно да закусим, без да бързаме, или просто да сложим някой залък в уста: приятелите да идват и да си отиват, камбаните да си бият, децата, ако щат, да крещят, нека тоя ден си е само наш. Защо да се предаваме и да се оставяме на течението? Нека не допускаме да ни преобръща и залива тоя ужасен въртоп, наречен обед, който ни застига по пладнешките плитчини. Избегнем ли го, нататък няма страшно, понеже иде нанадолните. Напрегнете всичките си сили, цялата си утринна мощ и отместили поглед, завързани за мачтата като Одисей, задминете с кораба си опасността. Ако моторът заръмжи, нека си ръмжи, додето прегракне от усилие. Ако камбаните забият, нека си бият, защо да се отзоваваме на звъна им? По-напред да бяхме се вслушали що за музика разнасят.

Нека без припряност, а с усърдие и упоритост забием нозе в гъстата кална лапавица от мнения, предразсъдъци, традиции, заблуждения, впечатления - в тая тиня, покриваща земното кълбо, нека потънем дълбоко под Париж и Лондон, под Ню Йорк, Бостън и Конкорд, под църква и държава, под поезия, философия и религия, додето усетим твърда камениста почва, която можем да наречем ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ, и си кажем: „Това е, няма съмнение!“ Най-сетне през пороища, огън и мраз ще сте достигнали оная point d’appui, където може да издигнете стена или да основете държава, както и трайно да поставите фенер, а може и измервателен уред - не нилометър*, а реалометър, - та бъдните поколения да знаят какво ниво са достигнали пороищата от лъжи и заблуди на времето. Насочите ли погледа си право към конкретния факт, ще видите как слънцето заиграва по двете му страни като по острието на меч, ще го почувствате как меко се врязва в сърцето и костния ви мозък и тъй щастливо ще завършите земния си път. И в живота, и в смъртта копнеем за истинност. Ако умираме, нека чуем хъхренето в гърлото си и почувстваме изстиването на крайниците си; ако живеем, нека се заловим за работата си.

Времето - това е реката, в която мятам въдицата си. Навеждам се и пия, но отпивайки, виждам пясъчното й дъно и разбирам колко е плитка. Тая плитка речица си тече, но вечността остава. Ще ми се да пия от дълбините, да мятам въдицата си в небето, чието дъно е застлано със ситните камъчета на звездите. Изобщо не зная да броя. Не зная дори първата буква от азбуката. Винаги съм съжалявал, че не съм толкова мъдър, колкото в деня, в който съм се родил. Разумът е секира, която съсича съкровената същност на нещата. Не желая ръцете ми да са заети повече от необходимото. Главата ми служи и за ръце, и за нозе. Чувствам, че най-доброто от мен е съсредоточено в нея. Инстинктът ми подсказва, че главата ми е орган за ровене, подобно на зурлата и предните лапи у някои животни, и с нейна помощ ще съумея да си изровя тунел през тия хълмове. Убеден съм, че златната жила е някъде наблизо, понеже лесковата пръчка* помръдва и се разнасят нежни ухания: започвам да копая тук.

* Според поверието цепнатата лескова пръчка помагала да се открие вода - наклонена надолу, тя помръдвала там, където трябвало да се копае 
* Според Диодор Сицилийски „нилометър“ наричали градуиран стълб за мерене дълбочината на р. Нил. Правейки каламбур с латинското значение на „nil“ - „нищо“, Торо изковава думата „реалометър“, тоест инструмент за измерване на съществуващото

Избрано от „Живот без принцип”, Хенри Дейвид Торо, изд. Сиела
Изображение: en.wikipedia.org