Фрагмент от интригуващата „Психология на българина” на известния наш учен, филолог, писател и критик Константин Гълъбов (1892 ~1980). 

Но говорим ли за психология, не бива да забравяме, че в душата на човека има скътано много настояще, много минало и само твърде малко бъдеще. Към наследството от миналото трябва да отнесем както свободолюбието на българина, тъй и една друга негова черта. Думата ми е за дълбоката любов, с която българинът обича детето си. Тази черта води своя произход от едно по-далечно минало, отколкото свободолюбието.

Много малко са народите, които притежават в такава висока степен най-ценната семейна добродетел – любовта към рожбата. Българката, особено селянката, обича детето си с непоквареността на един напълно първичен инстинкт. Почти толкоз силно обича детето си и българинът. Любовта към рожбата е оня фактор, който определя в най-висока степен посоките на живота му. Това важи особено за селянина. Със селския младеж се извършват три важни промени в характера и начина на живеенето му: първата – след като постъпи в казармата, втората – след като се ожени и му се роди дете, третата – след като умре баща му или го отдели. Но втората от тия промени е безспорно най-важната. Тя е най-важната и за повечето от младежите ни в градовете.

Прословутата пестеливост на българския народ, една от най-големите му добродетели, се дължи не само на това, че страната ни е бедна и условията за изкарване на прехрана са трудни, но и на силната обич към рожбата. За да спестят някоя и друга пара за децата си или за да ги изучат, родителите в България се подхвърлят на лишения, на каквито не са способни родителите в никоя културна страна в Европа. Докато в тия страни само по-заможните родители учат децата си в гимназия и университет, у нас и последни бедняци делят от залъка си, за да дадат средно и висше образование на рожбите си.

Но за тoвa далечно минало на първични инстинкти ни напомня и обичта, с която българинът обича себе си. Българинът не е по-себелюбив от западните европейски народи, дори има европейски народи по-себелюбиви от него, но докато себелюбието на тия народи е повече явление на културен упадък, у нас то е само първичен инстинкт, непреодолян от едно по-дълго културно развитие.

* Публикувано в „Българска мисъл”, 1934 г.
Снимка: Институт за литература при БАН, lit.libsofia.bg