С образование, но без акъл. Накратко - няма страшно, като има брашно…
(„Весело семейство”, Литературно-художествен музей „Чудомир”, Казанлък)
С образование
Откога е свършил училище Карабойкин Гунчо, ама развява перчем из село и работа не хваща.
– Аз – казва, – дорде имам това образование, не се плаша. Моята е лесна – казва. – Каквато служба поискам, ще ми я дадат.
Върти хорото, синът майчин, обикаля седенките и пердаши скамбиля в Мариновата бозаджийница, а майка му нека да скубе троскот и да се задява като мъглижко магаре с чували.
Мина зима тъй, втора мина и трета подхвана. Не остана парица във възел скътана и къщата им оголя като бежанска. Че и брашното взе да се привършва.
– Ей го – дума угрижена майка му. – Това, дето го виждаш, е всичкото. Да има, да има до Богородица и като го изядем, какво ще правим — и аз не зная.
– Не бой се – вика Гунчо, – аз, дорде имам това образование…
– Да ти се не види и образованието, и на мярата, майка, кога от три години все това чувам, а работа не захващаш. За какво ти е пущината? Ей чичо ти Васил може да те настани някъде, колкото за хляба, ама отиваш ли да му се примолиш? Вчера ме срещна при моста и ми рече да наминеш край общината. Иди, допитай, погрижи се!
Позамисли се Гунчо, наведе глава и право при кметския наместник.
– Тъй и тъй – рекъл, – чичо Василе, станало приказка с мама вчера за мене. Дано – рекъл – се намери някаква работица, че и брашно нямаме вече вкъщи.
– Има – рекъл, – чичовото. По закона – рекъл, – санким, трябва да изчислим от служба дяда ти Тотя, дето гледа биковете, и да назначим човек с третокласно образование. Умее си от работата старикът и не ми е за изчисление, ама като е такава наредбата, няма какво да се прави. Та мислих, мислих, освен тебе няма друг да е свършил трети клас. Ще те назначим, рекъл, ама да си отваряш очите, работата ще си гледаш и няма много-много да хойкаш по хора и седенки, че аз не си поплювам, санким! Щом нещо кръшнеш, и ще те уволня моментално.
– А бе, чичо – рекъл наскърбен Гунчо, – за това ли ме намери достоен бе? Дотам ли я докарахме? Аз, с такова образование човек, с такъв ценз и толкова години наука да уча…
– Аз не съм те намерил, а законът го казва. Ако ти не харесва, иди в Заара и стани владика, санким, или пък омитай седенките из село, дорде ти се повлечат мустаците по земята, пък майка ти да ходи немила и недрага като сянка из село. Образование, образование – на̀ ти тебе образование! За тая служба се предвижда човек, учен като тебе. Ако не беше тъй, хич нямаше да те потърся, санким…
Излязъл Гунчо из канцеларията, тръснал глава и хайде пак на скамбил при Марина.
Като се минали десетина деня, свършило се брашното и майка му почнала да се заключва в зимника и да проплаква като на умряло. Видял се в чудо пак. Въртял насам, въртял натам, най-сетне се решил и приел службата. „Ще изкарам зимата криво-ляво, си мислел, а напролет ще я напусна и ще ида в града чиновник. Аз, дорде имам това образование…“
– Кротко се отнасяй с добичетата, момче – напътвал го чичо му Васил. – Луди работи тук не ще. Сутрин ще ги кърмиш, преди да е окнал говедарят още. Два пъти през деня вода от чешмата ще им носиш, ще ги чешеш, ще им подринваш да им е чисто и сеното ще го скубеш с куката наред от купата, а не да го мъкнеш с ръце все от едно място. И пази се от черния бик – му дума, – че замахва с рога понякога, санким! Легално стъпвай, когато си около тях, че бикове са това, не са овце. Луда кръв ври у тях. Не знае човек кога ще ги наскачат дяволите. И селска стока е. От всички е видяно. Дядо ти Тотьо като деца ги гледаше и коткаше. Очите си отваряй, санким!
Почнал работа Гунчо, ама все сърдит, все намусен. Не му е по сърце. Пък му се и подиграват другарите. Един ден, както оправял омотания повод на черния, не знам как се навел над главата му и нали е с образование, троснал му се, напсувал го и той изфучал, махнал с глава, наврял си левия рог в устата му и му разпрал бузата до ухото, та и кътните му се лъснали чак.
Бря, ами сега? Притекли се писарят, кметът, селяни, заливали с ракия, посипвали със сол и чер пипер, най-сетне чичо му рекъл:
– Не става – рекъл – тъй, ами скоро при баба Дена!
Завели го при старата, подвалили го на пруста като вол, кога го коват, и едната му ръка държи чичо му, другата писарят, а на краката му седнали дядо Коста и Иван Маймунът. Сложила баба Дена очилата, вдянала памучен конец, намазан с чист восък, и почнала операцията.
Корава жена, брей! Като го подхванала, йолдашим, прибрала му двете страни на бузата и ръга ли, ръга с губерката, сякаш шие разпран джоб.
Мушка, ти казвам, и окото й не мига, а той грухти като нерез отдолу и пот тече по слепите му очи. Като го зашила, вързала възела, намазала го отгоре със сладкия мехлем и туйто!
Какви бяха тия златни ръце бабини Денини бе, брате! За една неделя залепна оная ми ти буза, гаче ли не е било, и му мина като на куче… Малко накривичко го зашила и горната част отишла малко по-навътре, та му се вижда кучешкият зъб, ама и толкова ли да не е! Инак един белег му остана само, една драскотина и повече нищо.
Напусна службата Карабойкин Гунчо, вирна глава отново, развя перчем пак из село и де двама — и той трети.
– Не става тъй, момче!… Не бива тъй, санким – кори го чичо му в дюкяна. – Майка ти по чужди къщи изметува, а ти мотаеш крака от дюкян на дюкян. Не може тъй…
А Лъжлив Съби, изправен зад него, гледа върха на левия си цървул, смига и мърмори под нос:
– А, нищо му не е на момчето, то е с образование… и ценз има. Хайде, сега пък като му лепна и бикът още една диплома на бузата… Не се грижете. Тя неговата е лесна!…
* Илюстрация: „Весело семейство”, Литературно-художествен музей „Чудомир”, Казанлък
