Роден през 1879 г. в Никопол, Александър Кръстников е крупна духовна фигура в българската култура, неоснователно забравена през изминалите десетилетия. Религиозен философ, писател, ясновидец, ерудит, публицист, през 1908 г. той основава Психообщество, което две години по-късно започва официално да се нарича „Общество за психични издирвания и духознание”. Александър Кръстников създава уникален религиозен мироглед, който обединява доктрината и практиката на източноправославната църква, вярата в прераждането и превъплъщението, изучаването на Кабала, което е оригинален принос в богатата интернационална духовност.
През 1915 г. Кръстников публикува първата си самостоятелна книга „Седем основни добродетели”, последвана от още близо 30 книги, сред които: „За обществото и младежта”, „Посвещение в духознанието”, „Прераждане и превъплъщение”, „Състояние на мъртвите”, „За семейството и детето”, „За идването на Христа”, „Ницшеанство или духознание” и др. До 1944 г. основаното от него Общество развива интензивна просветителска и духовна дейност. През 1948 г. Кръстников е арестуван и отведен в Бургаския затвор, където прекарва година и половина - наклеветен е в разпространяване на слухове срещу Георги Димитров. Освободен е към края на 1950 г. и живее в София с мизерна дори за онези следвоенни години пенсия. Последните месеци от живота си прекарва в Чирпан, където умира на 90 години.
За мълчанието
„Би трябвало да се въздигнат храмове на мълчанието и самотата. Великите работи се образуват и съсредоточават в мълчанието. Говоренето е временно; мълчанието е вечно.”
Томас КАРЛАЙЛ
Каква е ползата от мълчанието? Ползата е очевидна, човек става по-мъдър, по-възвишен дух; независимо от това успява и в материално отношение. За това последното свидетелствуват и многото пословици.
В мълчанието на нощта ние познаваме величието на звездния мир, на тайнствената вселена. В мълчанието на деня, покрай работата на душите, облечени във физически тела, ние се замисляме, макар и понякога много рядко, за мълчанието отвъд, за мълчанието, което ни чака. Ние виждаме ежедневно около нас мълчанието на дебнещата смърт; ние виждаме и разбираме как замлъкват хубавите уста, които красноречиво са ни говорили за обич, дружба и съчувствие. Дали това не е някакво мълчание, което говори с друг език и с други уста?
В мълчанието на земните дни, в доба на уединение и размишление, всеки от нас трябва да е разрешил въпросът за мълчанието отвъд: каква същина е човек? Защо живее? Где отива след смъртта на физическото тяло? Свинксът на живота ни дава гатанки и ние сме длъжни в името на нашия духовен и материален напредък да отговорим остроумно.
В мълчанието човек узнава себе си, познава своите дарби и способности и намира, че той по същина е нещо неразрушимо от вековете. Може ли оня, който се опита да разгадае тайната на рождението и смъртта да подлежи на разрушение? Рождението нищо не ни разправя с човешки език, смъртта също.
Преди всичко рождението, въпреки крясъкът на малкото дете, което се явява гост на физическия свят е красноречиво мълчание. Смъртта е подобен род мълчание. Щом человек отгатне едното и другото, ще разбере, че няма предел, няма граница, а само промяна на несъщественото. Мълчанието е вечно, говоренето е временно. Мълчанието е като духът, а говоренето – като тялото.
1924 г.
Фрагмент от: „За мълчанието”, Ал. Кръстников, Издание на Духовна Асоциация за окултни изкуства
