„Хората ни се трудеха през делниците и живееха през празниците...”
(Семейството на Георги Марков, 1950 г. Писателят (горе вляво) с брат си Никола (вдясно), майка си Райка, най-малкия брат Васил и баща си Иван, © Личен архив на семейството на писателя)
Нашата Коледа
Мнозина от вас си спомнят далечното, като че принадлежащо към друг живот зимно утро, когато сънливата тишина на домовете ни внезапно се пробуждаше от гласовете на коледарите. Ние още чуваме тия нестройни, винаги недобре заучени и винаги недоизпети коледни песни. Ние още виждаме зачервените от студа лица на децата, застанали пред отворените врати с преметнати през рамо торбички, с първите колачи, истински вестители на истински празници. И усмихнатите лица на нашите майки и баби, които им дават своите коледни дарове с радост и щедрост, както са давани от векове. Ние още се вълнуваме от чудесния дух на празнично щастие, на любов и доброта, който през тия дни се заселваше сред хората. А може ли някой да забрави българската Бъдни вечер? Чудесната древност на обичая около софрата с тамяна, с молитвата, която някое несигурно детско гласче произнася… баницата с късметите, ошавът, сармите… и в по-нови времена елхата, истинската коледна елха…
Имаше неповторима магия в тая самосъхраняваща се традиция, която сякаш идваше да ни каже, че човек не е случаен гост на земята, че напук на всички злини, бедствия, войни, хората можеха да празнуват един всеобщ ден на доброто, който беше и надеждата за по-щастливо бъдеще.
Сега, в тия декемврийски дни вървя по улици на непознати градове, окичени с гирлянди от коледни украшения. Очите ми примигват пред заслепяващата светлина на неоновите светлини. Зад витрините на магазините са поникнали борови дръвчета, посипани със снежинки, милиони електрически крушки са превърнали нощите в дни, улиците гъмжат от хора, натоварени с пакети, а в големите универсални магазини се разхожда по някой Дядо Коледа с бяла брада и червена мантия, който набързо е станал продавач. Това е най-общата картина сред търговците. Мисля, че няма друго време през годината, когато търговията да се е развихрила до такава крайна, почти непоносима степен. Защото обичаят е, че всеки трябва да получи своя коледен подарък. Може би това да е една насъщна необходимост, за да изразим внимание към близките си, които често сме пренебрегвали през годината.
Неволното сравнение ме праща още по-близо до непринудената простота на свещените български обичаи, по-близки до природата, отколкото до търговията. Вижда ми се странно, че всичко това са спомени, картини от едно като че безвъзвратно отлетяло минало. Някой беше казал, че хората умират с времето, а аз си мисля и че времето умира с хората. Все по-малобройни остават в България онези фанатични пазители на истинските национални традиции, все по-рядко се спазват коледните обичаи и като че радостта на този ден бавно изчезва по силата на обясними обстоятелства.
Тази мисъл ме връща към почти фантастичния парадокс на съхраняването на българската нация през вековете. Защото, ако проследим цялата ни известна история от времето, когато Борис Първи прие християнската вяра, преминем през Златния век, спрем при мъченическата фигура на патриарх Евтимий, за да тръгнем през петте черни века до Паисий Хилендарски, Софроний Врачански и насам, ние не можем да не видим, че съхраняването на нацията е било колкото политически, толкова и религиозен въпрос. Нещо повече, борбата за вяра е предхождала политическите борби, свободата на вярата се е смятали инстинктивно за по-съществена от политическата свобода. И благодарение на това българският народ запазва себе си. И логично, създаването развитието, съхраняването на националната ни култура през цялата ни история е била също религиозно дело. Или с други думи, имаме хиляди Коледи, за да има един народ.
Ако отново разтворим страниците на записания народен епос или на цялата ни литературна класика, ние ще срещнем могъщата гора от традиции и обичаи, които поддържаха и укрепваха народностното съзнание и сила на българите.
И в това число ще прочетем безброй описания на най-чудни по своя алегоризъм и мъдрост коледни обичаи. Нека в добавка само да споменем ролята на тези празници в живота на семейството, на тези огромни, пълни с живот и сила български родове, чиито вековни яки корени днес като че ли залиняха. Или ако припомним онова старо изречение: „Хората ни се трудеха през делниците и живееха през празниците…”.
Тъжно е наистина, че за всичко това днес ние можем да си спомняме или да прочетем в някоя стара книга. Някой би казал, че миналото винаги ни примамва с носталгия, на което аз бих отговорил, че ние сме ние, докато тъжим за миналото.
Днес в България, с усилията на много фактори по силата на атеистичната логика се прави всичко, за да се подмени хилядолетната Коледа с празнуването на Новата година. Мисля, че двата празника нямат нищо общо. Нещо повече, трудно е да се приеме условното начало на едно несъществуващо ново време като повод за най-голям празник.
Нека само помислим за познатата ни ежегодна илюзия, когато много хора очакват в нулевото време между 31 декември и 1 януари щастливата промяна на своя живот. И досадното чувство на другия ден, че нищо не се е променило освен датата в календара.
Затова, ако Новата година, така, както тя се празнува в днешна България, е празник на илюзиите, Коледа, както се празнуваше в стара България, беше празник на живота.
Накрая, не бих искал да пренебрегна и чисто религиозния характер на празника. Историческите спорове дали точно тогава се е родил Христос или не, не могат да бъдат аргументи за или против Коледата. Раждането на Спасителя стои над историческите факти, защото идва по силата на най-висшата човешка необходимост и е знаменателен факт.
Великото достойнство на човечеството е, че то даде един образ на човек, който стана символ на най-съкровените въжделения, Съдия на доброто и злото, човек, който възвести най-свещеното начало на живота – любовта към ближния, човек, който сам стана жертва на човеците и който в името на любовта ще произнесе най-силните думи, чути някога на земята:
„Господи, прости им, те не знаят какво вършат!”
* Есето „Нашата Коледа” е четено по радио „Дойче Веле” в периода 1974-1976 г.
Източник: hkultura.com
Снимка: Семейството на Георги Марков, 1950 г. Писателят (горе вляво) с брат си Никола (вдясно), майка си Райка, най-малкия брат Васил и баща си Иван, © Личен архив на семейството на писателя