Великите за великите
„Неговият звук е остър. Той пронизва като писък безлюдните степи на нощта. – Но не е ли Райнов оня, който написа „Очите на Арабия”, – невем най-човешката повест, изплакана някога на нашия роден език?”
(Николай Лилиев)
Той иде от далечни земи и носи със себе си звездния лъх на вечното…
Там той е намерил забравени книги, що никой не е чел – книги може би никога ненаписани – и е замислил своите „Видения из древна България”…
Там той е прозрял тайни, разгадани от малцина преди него – и е замислил своята поема „Градът”.
Там той е познал Ариеля и Каина – и е дошъл на нашата скръбна земя, да сложи пред жертвеника на българската поезия бисерите на своята „звездна душа”, в която се оглежда измамната усмивка на Сатана.
И той минава край нас – безстрастен и далечен – унесен в в спомена на ония незнайни земи, които е оставил и които носи в себе си.
Чужденец за всички – за него почти никой не говори.
Самин, заключен в своята tour d’ivoire – до него не стига вълната на безплодни глуми, що се разлива затворена врата.
Той върши своето огромно дело на пръв стилист в тая малка страна – и, сред „ливадите на своето съзерцание”, изпитва звуците на забравени думи, възвръща тяхното някогашно значение.
Неговият звук е остър. Той пронизва като писък безлюдните степи на нощта. – Но не е ли Райнов оня, който написа „Очите на Арабия”, – невем най-човешката повест, изплакана някога на нашия роден език?
Неговите жени са разголени, порочни, безрасъдни. Тяхната настръхнала плът не знае насита. – Но не е ли той оня, който написа „Сонора” – невем най-чистата жена, която е създал някога нашият роден език?
Неговите мисли са светкавици, неговите думи са откровение, неговите отмерени речи блестят като сияние.
Напразно той загъва своите блянове в рухото на древен цар. Напразно той се тули зад маската на странни образи от миналото, което му служи само за украса. Сърцето на един поет разискря в тия нови книги – и бележи опасните пътища, по които е минала смелата мечта на безпокоен дух.
Защото Николай Райнов е преди всичко поет.
И в часа, когато отзвучат тръбите на много тъмни слави – сред мрака на нашето скръбно небе ще засияе новородена звезда.
Защото Николай Райнов носи на челото си звезда.
* Из текст на Николай Лилиев, публикуван в „Райнов Лист”, март 1939 г.
Снимки: Национален литературен музей, lit.libsofia.bg