„Зеленото злато ще бъде своевременно превърнато в зелени банкноти, а банкнотите не могат да произвеждат нито вода, нито кислород.“
Отминаха двадесет години близо, откакто написах „Бодливата роза“. Екологичната равносметка на извършеното от тогава до сега показва, че въпреки сумата пари, хвърлени за очистването на въздуха, земята и водите, сериозен успех не сме и не се очертава скоро да постигнем. Опитахме се да спрем строежа на водносиловите съоръжения в Рила, когато тя беше вече преорана и хилядолетното равновесие на екосистемите й - невъзвратимо нарушено. Спряхме частично производството на ОЦК край Асеновград, но почвите около него си остават все така наситени с тежки метали, както и преди. Същото се отнася и за процъфтяващите някога поленца, котловини и краища около Златица, София, Димитровград, Разлог - опепелени от циментовите прахоляци или отровни от съседните им заводи.
Ако има някъде подобрение на екологичната обстановка, то се дължи на печалния факт, че повечето индустриално-промишлени предприятия са в застой, ако не в пълна разруха, а не поради усъвършенствуването им. Същото е и със замърсяването на въздуха в София, в големите и средните градове, където нормите за безопасност са отдавна надхвърлени и продължават да нарастват поради увеличеното, напук на всеобщата сиромашия, автомобилно движение.
При надвисналата след Чернобил най-голяма върху нас екологична угроза - радиационната, българинът забрави за по-второстепенните. Вече не се говори за непоносимо то съдържание на нитрати в зеленчуците и зърнените храни, да оставим, че даже и с нитрати хлябът се трудно купува. Никой сега у нас не знае със сигурност доколко реакторите в Козлодуй са редовни и сигурни и доколко те не са целенасочено превърнати в едно перманентно за българина страшилище, за да могат някои фирми по-дълбоко да бръкнат в джоба му, или най-сетне да се блокира мисълта му и да се направи по-послушен. Десетина скъпо платени експертизи бяха направени, оспорващи се една друга, но крайната истина остава в тайна. Покрай разпалената (не случайно) атомна психоза българинът махна ръка на дребните екологични несгоди, като например дълбоко замърсените пластове на подпочвените води, причинено от прилагания в страната примитивен уранодобив. Забрави се и проблемът със сметищата - планините боклуци, които трупаме с ред и без ред, докато предизвика някой ден епидемия, която ще ни помете.
През 70-те години софиянци реагираха току-речи на всяко отсечено дърво, макар да се издаваха пет централни вестника, а сега вестниците надхвърлят цифрата 2300, но да сте прочели някъде за тревога, породена от отсичането на дървета, или за развихрилата се масова контрабанда в горите? А какво да кажем за пълното мълчание около изсичаните сега, в момента, стотици хиляди борови елхички, със или без ред? Всъщност, ако има нещо да се е силно и дори страхотно променило в екологичната обстановка у нас, то е свързано именно с горите - гръбнакът на българската природа. Започналото самоволно изсичане на изкуствено залесените и самозалесени млади гори върху бивши частни земи и пустеещи общински мери - преди да се е узаконила реституцията им - никого, изглежда, не засяга и няма държавна или друга земна сила, която да спре това безумие. Хай се е противопоставил някой по-стегнат лесничей, хай са му взели мярката. Председателството на горите все още устоява на този напор „отдолу“, но цялата работа е докога? Ако бъдат върнати на бившите им стопани освен частните, но и бившите общински гори, българинът трябва да каже сбогом на своите лесове, включително на онези, които засади със собствените си ръце. Така е, защото няма сила, която би се противопоставила на започналото вече гороунищожение, щом зад това застанат тъй наречените „местни“ интереси и всемогъщата корупция. Гората отново ще се превърне в разменна монета при печеленето на избори и тогава господ да й е на помощ. Зеленото злато ще бъде своевременно превърнато в зелени банкноти, а банкнотите не могат да произвеждат нито вода, нито кислород. При тази надвиснала над страната ни екологична угроза всичко друго, дори рисковете откъм атомната ни централа избледняват, макар че и те не бива да се подценяват.
* Публикувано във в-к „Земя“, януари, 1993 г.
