„Вие, младите, ще ядете един ден камъни и пръст, защото няма да има кой да ви произвежда. Земята не дава нищо даром.“

За Родината

Глупост е, мъченичество е да се бяга от родината, господин Памукчиев. Заклевам те – умри като просяк, но умри в родината си. Тя е земята, която те обича и те храни. Не я изоставяй никога. Тя може да стане гроб, но може да стане и градина – всичко зависи от тебе. Ако ти си на нея като добър стопанин, ще бъде рай. Ще бъде цвете. Но зарежеш ли я, тя буренясва и пропада. Земята е жива – тя диша и страда. Тя обича този, който я обича. Също като майка. Тя никога не е майка-мащеха. Тя иска нежност и любов. 

Като момче обичах да ходя бос по тревата, из ливадите. Берях гъби, киселец, цветя. Това се е запечатало в паметта ми. И това ще отнеса в гроба – зелени ливади, босо момче, което припка и пее… Къде, къде съм пял аз тука в града? Къде съм пял в София? В Женева? В Париж? Никъде. Ливадата за мене е България. И аз бос по нея…

На нас, на хората, много малко ни трябва за да сме щастливи. И много малко за да станем нещастни.

***

За българското село

Ако не е селото, какво ще ядем? Аха не е бащината къща, кой ще ти подаде нещо? Никой. Ще висиш пред фурната, ще дъвчеш клисавия царевичен хляб, папурника и ще се молиш на фурнаджията: „Дай сто грама“. Ужасен смут обзема душата ми, господин Памукчиев, като си помисля какво ще прави българинът като умре последният селяк, орач или жътвар, като умре последната българка, която сее бакла, боб, леща по балканските чукари? Какво?

– Ще работи внукът, правнукът…

– Няма да работят. Селската работа се предава от баща на син, както банкерството – детето от малко обиква банката, като мене, като моя син. Като всеки друг син. Селянинът копае лозето, пръска го, плеви го, реже го, заравя го, но когато узрее гроздето, откъсва най-хубавия грозд и си го яде с наслада.

Защото това е негов труд, рожба на неговите ръце. Това го издига до небесата. Той хвърля половината грозд на птичките, а не го продава на тебе и на мене. Той си го яде. Той си се радва. И тази радост привързва детето към земята. Тя. Само тя. Работа без радост не е работа.

– Кой шивач, кой кундурджия се радва на работата си?

– Всеки добър майстор се радва. Тя, неговата работа, му вълнува сърцето. Тя го топли. Тя му носи облаги и красота в живота.

Вземи теслата на дюлгерина, ралото на селянина, гегата на овчаря и му ебаваш майката веднъж завинаги. Гегата е нищо. Ще си направи нова, но стадото му го няма. Гега се прави, но любовта към скотовъдството не се прави. Тя се култивира за векове. Овчарят си надроби пълна паница с топло овче мляко, сърба и яде с наслада. И му е леко, и му е весело. Сто пържоли не дава той за паница квасено овче мляко с два пръста каймак отгоре.

***

За достойнствата и недостатъците на българите 

Ние, българите, като народ сме свикнали да работим без пари и с много малки заплатици. Това е от сиромашия. В Швейцария, Норвегия, Дания, Холандия, Белгия и Германия всяко нещо се изчислява на реципрочната му стойност. Дал ти е локумче за 10 стотинки – ти трябва да го почерпиш с една сусамка за 12 стотинки. Защото той е вложил пари преди тебе. Той има лихва върху тия десет стотинки. Това е то Швеция, Швейцария, Дания, Холандия, Белгия. В света само ние, българите, гощаваме пътник, непознат без интерес. И то нашият хубав, добър селянин. Колкото е добър той за себе си, толкова е и вреден. Защото чужденците го смятат за глупак. А той не е глупак. Той е благороден човек, той е рицар по душа. Нашият селянин, ако запази прекрасните си качества на гостоприемство и трудолюбие, ще бъде нещо като бяла лястовица сред черни врани и гарвани. Европейците са свине. Те са загубили образа си на хора. Ние все още сме запазили нещо чисто и свято от манталитета си.

За мене българинът е светец и дявол над дяволите. Той така хубаво може да го нацепи на някой швейцарец или белгиец, със сръчността си, със занаята си, с ума си, че оня да се чуди и мае как е попаднал на тоя гений. Ние в България до вашия „Девети“ имахме най-съвършената спестовна каса, най-хубавата банкова система. Ние не се учехме на кооперативизъм нито от Райфазени, нито от други немци. Не. Ние създадохме наша, самобитна българска кооперация, наша самобитна пощенска спестовна каса, наши самобитни сдружения, като читалищата, че да се чуди човек. Обаче всяко нещо се изкористява за година-две.

Най-трудното нещо на този свят, господин Памукчиев, е на един източен изостанал народ да му създадеш трудолюбие, ученолюбие и уважение към закона. Да бъде веротърпим, да уважава мнението на другите, с които говори. И да не се смята за много умен. Защото това е наша, национална черта, да не се изслушваме и да се пресичаме по време на разговор.

Младите хора умират от незнание, ние, старите – от премного знания. Българинът би трябвало по-малко да знае, повече да работи. По-малко да говори  повече да мисли. Той не мисли когато говори. Или пък решава важни дела – това е наша национална черта. Ако бяхме мислили през 1913 година нямаше да сме на този хал. Аз ти казах, господин Памукчиев, че на всеки 40 години България започва от А-Б, от нулата. Бедна, гладна и немощна. Сега започва и нашето велико гладуване и докога ще продължи, не знам. В света на парите важи законът на парите, сведен до тази песен:

Парата днеска света владее
Който я няма
 мъчно живее.

Ние би трябвало да научим българина да живее разумно, със сметка. Главно селянина – да си прави сметката. Да пести, да трупа. Но и да гледа другите народи. Те продават часовници и бижута и получават милиони…

– Всеки не може да произвежда бижута, господин Буров.

– Казвам „бижута“ в преносен смисъл. За мене „бижу“ е нещо великолепно: мискетово вино от село Баня, Карловско, от Чирпан или Карабунар, Карамусал. Бижу е и белият, кехлибарен грозд „Афузали“, с едри, като сливи зърна. Те се топят в устата ти. Това е най-красивото бижу на света. Де ги, де ги стадата от сиво Искърско говедо? Няма ги. Те бяха бижу. Де ги, де ги стадата из Добруджа – стадата от крави, волове, коне, кончета, хергелета, овце и кози? Няма ги. Това е най-хубавото бижу на света. Вие, младите, ще ядете един ден камъни и пръст, защото няма да има кой да ви произвежда. Земята не дава нищо даром. Селянинът ще се изхитри и ще минава с малко – ще стане хайлазин. Човек се учи да работи 20-30 години докато стане прекрасен работник, а се отучва за два-три дни.

Из: „Срещи с Буров“, Михаил Топалов-Памукчиев, изд. „Интерпрес 67“
Снимка: lostinplovdiv.com