(Последната снимка на Георги Марков, направена дни преди смъртта му в дома на неговия колега и приятел Димитър Бочев от друг техен „колега“ - Николай Калчев, агент „Мартини” от ДС)
Авторитет и авторитарност на ръководителя
Диренето на средния ръководител или т.н. „издигане на кадрите“ се прави не толкова с оглед дали даден човек може да свърши определена работа, а дали той е подходящ да бъде възможна изкупителна жертва, т.е. дали той ще приеме драговолно правилата на играта, наложени отгоре. Всичко това води до избиране и създаване на напълно зависим тип на среден или средно-висш ръководител със стандартно установен нравствен облик. Нека приведа един класически пример. При избирането на функционер, който да поеме отговорен началнически пост, висшестоящият другар задал на един от кандидатите следния въпрос: „Ако имате вакантно място за работа и се явят двама кандидати, единият от които е блестящ, способен човек, а другият със съвсем посредствени, бих казал, „най-скромни“ възможности, кого бихте назначили?“
„Естествено способния, блестящия!“ - отвърнал кандидатът.
„Абсолютно погрешно - отвърнал висшият началник. - Правилното решение е да назначите посредствения. Посредствениците (особено когато сами знаят това) са най-добрите служители. Те никога не ще отидат против вас, защото знаят, че без вас са заникъде!“
Това е забележителен, истински диалог, който характеризира вътрешнослужебните отношения във всяка тоталитарна или тоталитаризирана система.
Оттук човек може да си обясни на пръв поглед необясними назначения, защото те не са случайни, не са резултат на елементарно „надцакване“ с козове, не са изолирано хрумване, а цяла добре обмислена и напълно обоснована линия.
… Да вземем за пример странната универсалност както на средните, така и на висшите български ръководители, която, най-меко казано, е също израз на посредственост. Нещата тук са и смешни, и тъжни. Смешни заради своята абсурдност, а тъжни заради своята цена, заради огромните материални и морални загуби. Неведнъж сме били свидетели, когато партиен ръководител, чието музикално образование се е изчерпало с върбовата свирка, дръзва да изказва компетентни мнения върху сложни музикални композиции. Колко пъти ръководител, който преди много години е участвувал в читалищна оценка, се смята за висококвалифициран да преценява националната драматургия. Светът би могъл само да се смее на онези (не само български) ръководители, които с еднаква компетентност ръководят износа на домати, последните прояви на балетното изкуство, пазарната икономика и проблемите на астрономията.
И затова не случайно една от главните теми на днешния живот в България е тази за компетентността на ръководителя. Оказва се, че заради своите интереси системата подхранва често пъти умишлена некомпетентност. Може би защото (покрай другото) тази некомпетентност предизвиква такива големи проблеми за засегнатите хора, че на тях не им остава време да вдигнат глави и погледнат по-нагоре. Компетентността е един от основните показатели, чрез които се утвърждава или разрушава авторитетът на даден ръководител.
Другият основен показател е чисто човешкият, нравственият. Но и двата показателя в тоталитарната система се съчетават така, че да не доведат до създаването на безспорен и категоричен авторитет. Дори когато се изгражда авторитет (на какъв да е ранг ръководител), върху него умишлено се поставя някаква сянка. Човек може да се съгласи с Марксовото сравнение, че ръководителят е нещо като диригент на оркестър и че не е необходимо да може да свири на всички инструменти. Но работата е в това, че той трябва да бъде абсолютно музикален и да владее оркестъра си. А в нашите случаи често пъти този диригент (ръководител) не знае дори да чете партитурата си и просто маха с палката пред оркестъра, който пък свири вечно повтаряща се симфо-какофония.
И ако авторитетът на ръководителя обикновено подлежи на съмнение, несъмнено остава неговото заменяне с авторитарност. Обобщено - когато няма авторитет, има авторитарност. Това, че ръководителят не може да вдъхне уважение чрез своите качества на ЛИДЕР, чрез своята компетентност, бива компенсирано, типично по комунистически, с авторитарно налагане. Би могло да се каже, че властта в комунистическия свят има подобна мощна корумпираща сила, каквато имат парите в капиталистическия свят. Но въздействието на властта в тоталитарния строй е далече по-всеобемащо, по-силно и по-дълбоко от въздействието на парите. Ръководителят, за който говорим, е орган на тази власт. И затова и в количествено, и в качествено отношение комунистическият свят се характеризира не с парични злоупотреби, а преди всичко със злоупотреби с власт. Не ще се спирам на неща, които всеки българин познава много добре. Искам само да подчертая, че колкото по-малък е бил авторитетът на даден ръководител, толкова по-голяма е била неговата авторитарност.
Липсата на време не ми позволява да се спра сега на т.нар. колективно ръководене като доста прозрачна маска на авторитарността. Но бих могъл да кажа, че горе-долу допитването до колектива за много ръководители не е нещо различно от заявлението на хаджи Генчо пред дядо Либен, че трябвало да се „допита“ до жена си.
При авторитарните ръководители „колективното решение“ няма друга функция, освен да послужи за измиване на ръцете, или според един цитат от българския печат: „Решението е мое, а отговорността е на колектива.“
Фрагмент от: „Авторитет и авторитарност на ръководителя“ (Когато часовниците са спрели (Нови задочни репортажи за България), Георги Марков, ИК „Пейо К. Яворов“
* Последната снимка на Георги Марков, направена дни преди смъртта му в дома на неговия колега и приятел Димитър Бочев от друг техен „колега“ - Николай Калчев, агент „Мартини” от ДС.
