„Да не отменяме скръбта и бунта, защото заключваме утробата на радостта и истинското послушание!“
(1901 ~ 1958)
Проклинаме и благославяме
Чета всичко за радостта и скръбта, което раздавачът внася всеки ден у дома. Всички са загрижени за човека – и мало, и голямо се е втурнало с големи писалки да помага на човека, та като го предпази от скръб, от скука, от глад, болест, от заблуждения – да го направи съвършен поданик на живота.
А човекът се нуждае тъкмо от всичко това. Глупакът, предпазен от глупостта, е безсмислен; мъдрецът, лишен от суетното му любомъдрие, е риба на сухо; благочестивият, предпазен от пристъпите на греха, е мъртва светлина; справедливият без ругатнята е лъжец; влюбеният без гъдела на изневярата – импотентен сектант; бунтарът, освободен от покорството му пред идеала – глупав звяр; разюзданикът – от съкровената му чистота – проклятие!
Ние декретираме красотата и радостта с перо, с речи, с топове, като забравяме, че те не съществуват никъде сами по себе си. Те не се и създават, а се раждат болезнено, но жизнерадостно от скръбта и грозотата, от страшната неизбежност да живееш в себе си; и още по-тежко – със себеподобните.
Да не отменяме скръбта и бунта, защото заключваме утробата на радостта и истинското послушание! Да не разкрасяваме красотата, защото тя ще заприлича на покрит с цветя мъртвец! Да не превръщаме человеците в обезволени, безплодни мъченици!
Кой не е плакал цяла година и не се е смял един ден?
Народът ни е проклинал и кълне. Кой ще го спре? Кой ще отмени клетвите му! Майка проклина дъщеря си, дъщеря – майка си.
Проклинаме цели родове, добитъка си, земята – ненаситна на труд и мъка. Кълнем властници и насилници, кълнем и гробовете, в които отдавна лежат ненавистни хора. Народът чумосва и прокобва с думи, с жестове и заклинания – проклина близки и далечни, бранейки честта си или благото си. Народът кълне градоносния облак; водите, които отвличат имота или децата му; слънцето, което го жари. Той кълне дори моминската хубост, която е пагубна. Почти цялото слово на българина е клетвено, убийствено и загробващо човека. А из него като ружите и синята метличина в нивите звучат със сила редките думи на надеждата и радостта.
Той има и своите дни на благословение, благодарност и опрощение…
Април 1957 г.
От: „Словото“, Илия Бешков, изд. „Георги Бакалов“ - Варна
Снимка: Регионална библиотека „Пенчо Славейков“ - Варна