Жалки сме ние хората, безсърдечни, малки, нищожни ♥ КАЗАНДЗАКИС

„Бог не се създава никога от щастие, благополучие и слава, а само от срам, от глад и сълзи.“

(Nikos Kazantzakis, Zurich,1918)

Отношението между човек и човек

Жалки сме ние хората, безсърдечни, малки, нищожни. Но в нас, една по-висша от нас същност, ни тласка безмилостно нагоре.

От тази човешка кал свещени песни са извирали, велики идеи, неудържими любови, един безспирен щурм – мистериозен, без начало и без край, без цел, извън всяка цел.

Ето каква топка кал е човечеството, ето каква топка кал е всеки един от нас. Какъв е дългът ни? Да се борим върху тази тор от наша плът и ум да разцъфне едно малко цвете.

Бори се от нещата, от плътта, от глада, от страха, бори се от добродетелта и от греха да създадеш Бог.

Как светлината поема от една звезда, изсипва се в черната вечност и остава безсмъртна? Звездата умира, но светлината й – никога; така е и със зова на свободата.

Бори се от тази кратка среща на насрещните сили, която е твоето съществуване, да сътвориш най-безсмъртното нещо, което простосмъртният може на този свят — един Зов. Той, напускайки пръстта и тялото, които са го родили, продължава напред и вечно се труди.

Един страстен Ерос прекосява Вселената. Като етер, по-твърд от стомана, по-мек от въздуха.

Отваря всичко, прекосява всичко, изчезва, измъква се. Не се е свил на топло в някой детайл, не се е заробил в някое любимо тяло. Той е един борещ се Ерос. Вижда зад гърба на любимия как хората пъшкат и се люшкат като вълни, вижда как животните и растенията се сливат и умират, вижда, как Бог е в опасност и как му вика: „Спаси ме!“

Ерос? Как иначе да назовем този устрем, който, урочасвайки материята, сам се омагьосва и иска да отпечата върху нея собствения си лик? Съзира тялото и се стреми да го прониже, да се слее с другия, скрития в него еротичен вик, да станат едно цяло, да изчезнат, да останат безсмъртни чрез сина.

Приближава се до душата, иска да се вкорени там, да няма вече аз и ти; бушува над тълпата и, унищожавайки съпротивлението на ума и тялото, иска да се слеят всичките дихания, да се превърнат в силен вятър, да повдигнат земята!

В най-критични мигове Еросът насила обладава и съединява хората – врагове и приятели, добри и лоши – той е едно дихание, по-висше от тях, независимо от волята и делата им. Той е дъхът Божи, неговото дихание върху земята!

Слиза при хората както пожелае – като танц, като любов, като глад, като религия, като клане. Не ни пита.

В тези кризисни часове Бог се мъчи да омеси в нощвите на земята плътта и умовете, да запрати в безмилостната вихрушка на собственото си въртене всичкото това тесто и да му даде лице – своето лице.

Не се отвръща с погнуса пред глинените им мрачни вътрешности, не губи надежда. Работи, напредва, прояжда плътта, хваща се за корема, за сърцето, за фалоса, за ума на човека.

Не е онзи благ глава на семейство, който поравно разпределя хляба и ума на всяко от децата си. Несправедливостта, Жестокостта, Надеждата и Гладът са четирите кобили, които теглят каруцата му по нашата неравна земя.

Бог не се създава никога от щастие, благополучие и слава, а само от срам, от глад и сълзи. Във всички преломни моменти, рискувайки, напред са излизали една група богоносци и са воювали, поемайки на плещите си цялата тежест на битката.

Огън! Ето кой е нашият дълг днес, в този аморален и безнадежден хаос.

Война срещу неверниците! Доволните, ситите, безплодните – ето кои са неверниците.

Омразата ни е безкомпромисна, защото знае, че по-добре и по-дълбоко от бездушните филантропски любови твори Еросът.

Мразим, не сме доволни, несправедливи сме и жестоки, изпълнени с безпокойство и вяра; подобно на влюбените се стремим към невъзможното.

Огън, за да се пречисти земята! Още по-жестока да се отвори бездната между доброто и злото, да се умножи несправедливостта, да слезе Гладът, да изстърже стомасите ни – иначе няма да се спасим.

Един миг – кризисен и пълен с насилие – е тази наша епоха; един свят рухва, един друг още не се е родил. Епохата ни не е миг на равновесие, в който благородството, съгласието, мирът и любовта са добродетели полезни.

Преживяваме страшната атака, надкрачваме враговете. Надкрачваме и приятелите, които изостават. Излагаме се на опасности сред хаоса, задушаваме се. Не се побираме вече в старите добродетели и надежди, в старите теории и практики.

Духа вятърът на разрухата, днес той е диханието на нашия Бог; нека вървим с него! Този вятър е първото замайване от танца на творческото въртене. Духа над глави и градове, руши идеи и къщи, минава над пустините, вика: „Пригответе се! Война! Война!“

Такава е нашата епоха – добра или лоша, красива или грозна, богата или бедна – не сме я избирали ние. Такава е нашата епоха — въздухът, който дишаме, калта, която имаме, хлябът, огънят, духът!

Нека юнашки да посрещнем нуждата. Жребият, който ни се падна, е борбата  да се препашем здраво, да въоръжим тялото, сърцето и ума си! Да заемем своето място в битката!

Законният господар на това време е войната. Пълноценен, добродетелен човек днес е само войнът. Защото само той, верен на великото дихание на нашето време, рушейки, мразейки, желаейки, следва новата повеля на своя Бог.

Това наше отъждествяване с Космоса ражда двете най-висши ценности на морала ни.

Наш дълг е да помогнем на Бога, задушаващ се вътре в нас и сред мрачните тълпи, да се освободи.

Из: „Аскетика“, Никос Казандзакис, превод Панос Статоянис, изд. Архетип, София, 1993
Снимка: Nikos Kazantzakis, Zurich,1918, archaeology.wiki

4812 Преглеждания