„Когато назначават НИЩОТО заради качеството му на НИЩО, предварително го обявяват за НЕЩО.“
Партийните заготовки крачат към новите листи. Колелото на политическото нагаждачество продължава да се върти.
Партийна алхимия
(фрагмент)
Живееше в една от тези страни скромно, тихо, дисциплинирано момченце. То не блестеше с никакви особени качества, нито проявяваше някакъв забележителен талант в каква да е област. То дори не знаеше, че най-големият му талант щеше да се окаже именно липсата на всякакъв талант. И понеже момченцето нямаше самостоятелен ум, и не можеше нищо да решава със собствената си глава, то естествено стана член на съответната партия, където единствената му функция беше да гласува за всеки, който е най-силен в момента. Междувременно момченцето почувствува някакъв литературен напън, който се изрази във взимане на диплома по филология и пописване из вестниците на някоя мършава дописка. До този момент никой не бе забелязал неговото съществуване, защото в литературно-художествен смисъл той беше равен на абсолютното нищо. Но какъв късмет всъщност е да си чиста нула! По някакъв повод режимът извърши чистка на цяла редколегия, където някои хора се бяха опитали да пишат онова, което мислят. Двама или трима от тях се бяха оформили като не особено приятни за ръководството личности. И затова инстинктивно търсенето на техни заместници се превърна в търсене на гарантирано безличие. И ето, нечии наблюдателни очи успяха да доловят нулевата стойност на нашето момченце. „Ние сме в състояние да дадем смисъл на всяка нула, като поставим пред нея цифрата, която ни трябва!“
Разбира се, когато назначават НИЩОТО заради качеството му на НИЩО, предварително го обявяват за НЕЩО.
Цялата мощна машина на системата започва да работи за създаването на име, авторитет, популярност на новоизкалъпения важен другар Д. По-опитни другари се заемат да му помогнат да понапише някакво и друго произведение – статийки, очерци, беседи, че дори и романче. Няма никакво значение, че всичкото е ала-бала-портокала. Критиците от всевъзможни издания, верни на системата (критиците също в голямото си мнозинство са алхимически превърнато НИЩО в НЕЩО), се втурнаха да публикуват обемисти статии за забележителните качества на писанията на другаря Д. Изведнъж се оказа, че той имал особена дълбочина на мисълта, че изразните му средства били ЗАГАДЪЧНО прости, че речта му била ЗВУЧНО КРАСИВА, че той разравял корените на родния си край и внасял нов цвят върху палитрата на родната книжнина…
И след като новооткритият творец и важен член на важна редколегия получи толкова много похвали за своето безспорно творчество, следваше да му се даде и награда. Въпреки че в комисията за наградите имаше някакви съмнения, те бързо бяха смачкани от „пътеводната звезда“ на новата личност. Той беше награден и провъзгласен за откритието на годината. Оттук нататък нещата се развиха като по ноти. Другарят Д. стана партиен секретар на важен институт, където цялата му работа беше както и преди – да бъде послушен, безотказен робот на ония, които го бяха превърнали от НИЩО в НЕЩО. Едно нещо той знаеше много добре, понякога дори го съзнаваше с твърде мъчителна болка; че без неговите повелители, без могъщата магия на системата той би си останал за цял живот едно скромно, незабелязано нищо.
„Аз всичко дължа на тази система и съм готов да умра за нея! Системата ме направи това, което съм!“ – произнасяше гордо той в своите речи пред младите си последователи от комсомола.
Той беше вече в номенклатурния списък, явяваше се по коктейли и приеми – понапълнял, със самочувствие на признат гений, със замислеността на гражданин, от когото зависят много неща, с жестове на снизхождение, с няколко добре заучени шеги, с добър арсенал от цитати и дори (какъв шик) намек за самоирония… Той беше триумфиращият успех на партийната алхимия.
Последваха лауреатства, дъжд от медали и титли – заслужил, народен – снимки по вестниците и т.н. Неговата главна опора вече бяха няколкото дузини личности, партийно производство: еднакво безлични, еднакво бездарни, еднакво послушни, еднакво тщеславни. Всички те бяха свързани в бетонно здрав съюз. Глупостите, които другарят Д. пишеше или казваше, се отпечатваха в списанието на другаря В., минаваха по радиото в отдела на другаря Г., биваха рецензирани от другаря Ж., докладвани пред голямото началство от другаря З. и прочие по принципа на скачените съдове. Обратното, всеки опит за критика срещу другаря Д. биваше съответно смачкван от всички останали негови апапи.
Понеже, въпреки високото си положение, вътрешно той си оставаше НИЩО, системата никога не се почувствува заплашена от него. Затова тя щедро го ползуваше и щедро го възнаграждаваше. Той не можеше да я изненада с нищо неприятно, тъй като той не излъчваше нищо свое, а само отразяваше нейната светлина. Другарят Д. беше изпращан с дипломатически мисии, водеше важни делегации на Запад и на Изток, обядваше и вечеряше с видни държавници и името му беше във вестниците. Той беше личност, защото представляваше цяла страна, цял режим и дори някои чужди представители смятаха неговото очевидна ограниченост и лична безцветност за добре изработено качество.
Името му беше поставено в националната енциклопедия, с портрет отгоре и с изброяване на неговите творчески постижения. С една дума, той си беше осигурил държавно погребение първа степен.
И всъщност, тъкмо по този повод, силата на магията свърши. Когато той умря от някаква съвсем безлична смърт и го погребаха, светът моментално забрави за него. Но един ден, отивайки в нашето читалище, видях, че вътре се втурна гневно момче, което хвърли книгата, която носеше на библиотекарката и извика:
„За какво ме карате да си губя времето с този глупак! Дайте ми нещо свястно!“
Беше едно от наградените романчета на другаря Д.
Но това е само един и може би не най-яркият пример на партийната алхимия. Бих могъл да ви разкажа за друго абсолютно НИЩО, което шумно седна на мястото в друг национален институт, заемано в миналото от достойни и горди личности. Бих могъл да разкажа как например човек, който никога не е имал елементарно понятие от театър, бива поставен за пръв художествен ръководител на първия театър в страната. Бих увеличил списъка с едно още по-безлично филмово недоразумение, което в течение на години решаваше съдбата на националната кинематография, и още много-много примери. Всички те биваха превръщани от нищо в нещо с един и същ изпитан процес, с една и съща магия, за да излъжат себе си, обществото и света, че са личности, че са творци, че са истинските представители на цяла духовна култура.
В действителност единствените, които накрая остават излъгани, са самите те и тяхната система, защото са имали нещастието да повярват на собствената си лъжа. Винаги идва моментът, когато детето от приказката на Андерсен „Новите дрехи на краля“ се появява изневиделица и извиква:
„Кралят е гол!“
Останалото е прочистване на библиотеки, шкафове, витрини и прочие от нетърсена и непродаваема стока, плюс мълчаливо шествие към книжната фабрика, където изчезват последните остатъци на фалшивото нещо, за да остане само истината за нищото.
1991 г.
От: „Когато часовниците са спрели“ (Нови задочни репортажи за България), Георги Марков, ИК „Пейо К. Яворов“, София
