Всичките в бели престилки и вървим все напред и напред…♥ БУЛГАКОВ и Записки на младия лекар

„Нима не бива на рождения ден на доктора да пийнем по две чашки взет с рецепта разреден спирт и да си замезим с купена в околийския град сардела?“

(Булгаков в 1910-х годах во время учебы в Киевском университете)

Тъма египетска
(фрагмент от цикъла с разкази „Записки на младия лекар“)

Но къде е, къде е на рождения ми ден целият свят? Къде са електрическите фенери на Москва? Хората? Небето? През прозорците не се вижда нищо! Тъма.

Ние сме откъснати от хората. Най-близките газени фенери са на девет версти от нас, на гарата. Там сигурно примигва някое фенерче, издъхва сред виелицата. В полунощ ще префучи с вой бързият за Москва и даже няма да спре – изтрябвала му е гаричката, погребана в снеговете. Освен ако релсите са затрупани.

Най-близките електрически фенери са на четирийсет версти, в околийския град. Сладък е животът там. Има кино, има магазини. Докато сред полята вие и трупа сняг, може би на екрана се огъва тръстика, олюляват се палми, мержелее се тропически остров…

А ние сме сами.

– Тъма египетска – каза фелдшерът Демян Лукич, поотдръпнал пердето.

Той се изразява приповдигнато, но много точно. Наистина египетска.

– Хайде още по чашка – поканих аз. (Ах, не ни корете! Нали и ние – лекарят, фелдшерът, двете акушерки – също сме хора! С месеци не виждаме никого освен стотиците болни. Ние работим, ние сме погребани в снега. Нима не бива на рождения ден на доктора да пийнем по две чашки взет с рецепта разреден спирт и да си замезим с купена в околийския град сардела?)

– За ваше здраве, докторе! – каза прочувствено Демян Лукич.

– Пожелаваме ви да свикнете тук! – каза Ана Николаевна и докато се чукаше, пооправи официалната си пъстра рокля.

…Отдавна бяхме затворили вратичката на печката. Гостите ми си отидоха в пристройката. Видях как известно време мътно светеше прозорчето на Ана Николаевна, после угасна. Всичко изчезна. Фъртуната се смеси с гъстата декемврийска вечер и черна завеса скри от мен и небето, и земята.

Разхождах се из кабинета и подът поскърцваше под краката ми, а кахлената печка излъчваше топлина и се чуваше как някъде деловито гризе мишка.

„А, не – разсъждавах аз, – ще се боря с тъмата египетска точно толкова време, за колкото ме е пратила съдбата ми в този пущинак. И таз добра – захар на пясък!…“

В мечтите ми, зародени на светлината на лампата със зелен абажур, се появи огромният университетски град, а в него клиника, а в клиниката – просторна зала, постлан с плочки под, блестящи кранове, бели стерилни чаршафи, асистент с островърха, много мъдра, прошарена брадичка…

В такива мигове едно почукване винаги вълнува и плаши. Аз трепнах…

– Аксиния, кой е? – попитах и се наведох над перилата на вътрешната стълба (докторското жилище беше на два етажа: горе – кабинетът и спалнята, долу – трапезарията, още една стая, с неизвестно предназначение, и кухнята, в която живееха готвачката Аксиния и мъжът й, несменяемият пазач на болницата).

Тежкото резе издрънча, долу се появи и се залюля светлина на лампа, лъхна студ. После Аксиния доложи:

– Ми болен е дошъл…

Откровено казано, зарадвах се. Още не ми се спеше, а от гризането на мишката и от спомените ми беше станало малко тъжно и самотно. Пък и щом казва болен, значи не е жена, не е най-страшното – раждане.

– Може ли да върви?

– Може – отговори с прозявка Аксиния.

– Да дойде в кабинета.

Стълбата дълго скърца. Качваше се солиден, много тежък човек. Междувременно аз вече бях седнал зад бюрото и внимавах двайсет и четири годишната ми жизненост да не напира много-много от професионалната обвивка на ескулапа. Дясната ми ръка лежеше върху слушалката като върху револвер.

През вратата се намъкна фигура в овчи кожух и с валенки. Калпакът беше в ръцете на фигурата.

– Защо толкова късно, уважаеми? – попитах изтежко, колкото да кажа нещо.

– Прощавайте, гражданино доктор – отговори ми с приятен, мек бас фигурата, – ама е грозна виелица! Нямаше как, позабавихме се, та ще прощавате.

„Учтив е човекът“ – помислих си с удоволствие. Фигурата много ми хареса и даже гъстата червеникава брада ми направи добро впечатление. Изглежда, за брадата се полагаха известни грижи. Собственикът й не само я подстригваше, но даже я мажеше с вещество, в което лекар, прекарал макар и кратко време на село, лесно можеше да разпознае олио.

– Какво има? Свалете кожуха. Откъде сте?

Кожухът легна като планина върху стола.

– Треската ме измъчи – отговори болният и скръбно ме погледна.

– Треска ли? Аха! От Дулцево ли сте?

– Тъй вярно. Мелничар съм.

– М-да, а как ви мъчи? Я ми разкажете.

– Всеки ден, стане ли дванайсет, и ме заболява главата, после целият пламвам… Друса ме час-два и ме отпусне.

„Диагнозата е готова!“ – иззвънтя победно в главата ми.

– През останалото време добре ли се чувствате?

– Краката ми не държат…

– Ясно… Разкопчайте се! Хъм… така.

До края на прегледа болният ме очарова. След тъпите бабички, уплашените деца, които с ужас се дърпаха от металическата шпатула, след сутрешната история с беладоната университетското ми око си отпочиваше на мелничаря.

Той обясняваше разбираемо. Оказа се освен това, че е грамотен, пък и всяко негово движение беше пропито от уважение към любимата ми наука – медицината.

– Вижте какво, драги – обяснявах му аз, докато го почуквах по широките топли гърди, – имате малария. Периодична треска… Разполагам в момента със съвсем свободна стая. Настоятелно ви съветвам да останете тук. Ще бъдете под непрекъснато наблюдение. Ще ви полекувам най-напред с прахчета, ако не помогнат, ще ви направим инжекции. Ще ви оправим. Е? Ще останете ли?…

– Покорно ви благодаря – отговори ми най-учтива мелничарят. – Само хубави неща съм чувал за вас. Всички са доволни. Много помагате — тъй казват… И за инжекциите съм съгласен, само да оздравея.

„Не, наистина  светъл лъч в тъмата!“ – казах си аз и седнах до бюрото да пиша. С толкова приятно чувство, сякаш не непознат мелничар, а родният ми брат беше дошъл да ми погостува в болницата.

На едната бланка за рецепта написах:

Chinini mur 0,5
D.T. dos. N10
S. За мелничаря Худов
по едно прахче в полунощ.

И се подписах със замах.

А на втората бланка:

Пелагея Ивановна! Настанете мелничаря във 2-ра стая. Той е с malaria. По едно прахче хинин, както обикновено – 4 часа преди пристъпа, значи в полунощ.

Ето ви изключение! Интелигентен мелничар!

Вече в леглото, поех от ръцете на навъсената и прозяваща се Аксиния следния отговор:

Драги докторе! Изпълних всичко. Пел. Лобова.

И заспах.

… И се събудих.

– Какво? Какво има? Какво има, Аксиния? – замърморих аз.

Аксиния стоеше и срамежливо се прикриваше с пола на бели точки върху тъмен фон. Стеариновата свещ треперливо осветяваше съненото й разтревожено лице.

– Ми Маря ей сега дотърча, Пелагея Иванна заръчала веднага да идете.

– Какво е станало?

– Мелничарят от втора стая, рече, душа берял.

– Каквоо? Умира? Как тъй ще умира?

Босите ми крака в миг усетиха хладния под – не можех да си улуча чехлите. Чупех кибритените клечки и дълго не намирах фитила, докато най-сетне спиртникът не вдигна синьо пламъче. Часовникът сочеше точно шест.

„Какво значи това?… Какво значи това? Нима не е малария? Че какво му е? Пулсът беше чудесен…“

След не повече от пет минути, в обути наопаки чорапи и разкопчано сако, рошав и с валенки, аз префучах през още съвсем тъмния двор и влетях във втора стая.

Върху разхвърляното легло със смачкан чаршаф само по болнично бельо седеше мелничарят. Осветяваше го малка газена лампа. Червеникавата му брада беше разчорлена, а очите ми се сториха черни и огромни. Олюляваше се като пиян. Озърташе се ужасен и тежко дишаше…

Санитарката Маря гледаше зяпнала моравото му лице.

Пелагея Ивановна, със закопчана накриво престилка и гологлава, се втурна насреща ми.

– Докторе! – възкликна тя пресипнало. – Кълна ви се, аз не съм виновна! Кой можеше да очаква? Нали и вие в бележката  че бил интелигентен…

– Какво е станало?

Елагея Ивановна плесна с ръце и каза:

– Представяте ли си, докторе? Той глътнал наведнъж и десетте прахчета хинин! В полунощ.

Беше мътно зимно разсъмване. Демян Лукич прибираше стомашната сонда. Миришеше на камфор. Легенът на пода беше пълен с кафеникава течност. Мелничарят лежеше изтощен, пребледнял, завит догоре с белия чаршаф. Стърчеше само червеникавата му брада. Наведох се, напипах пулса и се убедих, че мелничарят благополучно е прескочил трапа.

– Е, как си? – попитах го.

– Тъма египетска ми е пред очите… О… ох… – отговори ми той със сподавен бас.

– И на мен – троснах му се аз.

– Кво? – попита мелничарят (той още недочуваше).

– Само едно ми кажи бе, чичо: защо го направи? – викнах по-високо в ухото му.

А мрачен и неприязнен бас отговори:

– Бе кво ще си играя на шикалки – си рекох. – По едно прахче… Изгълтах ги наведнъж, и готово.

– Но това е чудовищно! – възкликнах аз.

– Виц! – като зашеметен от гняв се обади фелдшерът.

„А, не… аз ще се боря. Да… Аз…“ И сладкият сън ме погълна след тежката нощ. Като пелена ме обви тъмата египетска… и в нея видях себе си… с меч или може би със слушалка в ръка. Вървя… боря се… В този пущинак… Но не сам. С мен е цялото мое войнство: Демян Лукич, Ана Николаевна, Пелагея Иванна. Всичките в бели престилки и вървим все напред и напред…

Хубаво нещо е сънят!…

Из: „Тъма египетска“, Михаил Булгаков, („Избрано“), ИК ФАМА, 2007 г.
Снимка: Булгаков. Преди 1916 г., bg.wikipedia.org

4774 Преглеждания