„Всичко се развива така, сякаш по пътя към постигане на целите, които сме си поставили, е било неизбежно да загубим постепенно от поглед душата. И ако това се случи, животът става сив и тази сивота обгръща накрая и живота ни в двойката.“
(Couple in a Garden, c.1873, Paul Cezanne)
♥ Да продължа без теб
С времето рутината оплита паяжината си над някои двойки и както се случва във всеки забравен ъгъл на къщата, ако не я почистим, тя се разраства, става все по-заплетена, все по-плътна и все повече цапа стените.
Когато двама души, които живеят заедно започнат да се отегчават, те са склонни да хвърлят вината за това върху другия. „Скучен си“ – казват те. Или твърдят: „Вече не си какъвто беше в началото“. При все това, ако човек се замисли поне малко, ще си даде сметка, че никой – освен може би самият той – не може да бъде виновник за собственото си отегчение. Никой, освен самият той, не може да направи каквото и да било, за да му помогне да излезе от това състояние.
Подвластни на амбициите за развитие, на стремежа към успех или вследствие на забързаното ни ежедневие, ние не обръщаме особено внимание на това, което междувременно се случва във вътрешната реалност на всекиго от нас. Всичко се развива така, сякаш по пътя към постигане на целите, които сме си поставили, е било неизбежно да загубим постепенно от поглед душата. И ако това се случи, животът става сив и тази сивота обгръща накрая и живота ни в двойката.
Преситени сме от проекти и цели, които елитарното общество или собственото ни его налагат. Искаме да убедим себе си, че би трябвало да сме доволни, защото най-сетне сме на път да постигнем или вече сме постигнали това, към което винаги сме се стремили. Най-лошото е, че понякога успяваме да убедим самите себе си в това и тогава отлагаме за бъдещето най-свежия, забавен и креативен период от живота си и го заменяме с усилието да изпълним „похвалните цели“, които незнайно кой е избрал за нас.
И така, постигаме целите, но те не ни носят очакваното щастие. Материалните успехи са налице, но отегчението не е се е разпръснало.
Тази пагубна комбинация ни води до невярното заключение, че щом притежаваме всичко необходимо, за да бъдем щастливи, но не сме, причината за това е другаде, навярно е в двойката. Не си даваме сметка обаче, че отегчението се дължи на монотонния живот, който водим.
Въпросът не е никак лесен.
Постигането на икономически успехи, професионалният напредък и изкачването на социалната стълбица доставят известно удовлетворение, но това благополучие е повърхностно. Необходимо е да изследваме какво се случва дълбоко в нас, да отговорим честно дали се съобразяваме с нашите потребности, дали сме верни на себе си и дали сме продали или не способността си да се наслаждаваме на живота срещу малка порция комфорт.
Навярно ни ужасява мисълта да напуснем защитната си броня на структурата, която сме създали и чието изграждане ни е отнело толкова време и усилия, особено ако нищо не ни гарантира едно по-добро бъдеще, случай че сторим това.
Изходът е да си възвърнем свободата, свежестта, креативността. Това обаче изисква – както всичко, което е стойностно – да платим определена цена. В случая това е решението да поемем риска, постепенно да изоставим сигурността и да се осмелим все повече да живеем така, както искаме.
От: „Да продължа без теб“ (Една история за раздялата и търсенето на истинската любов), Хорхе Букай и Силвия Салинас, изд. Хермес
Картина: Couple in a Garden, c.1873, Paul Cezanne, chinaoilpaintinggallery
