Вазовите рози, теменужки и цветя безгласни в дъхав поетичен букет, възхваляващ младостта и любовта.

Видях теменужка

Видях в полето теменужка,
самотна и благоуханна.
- О цветенце, на пролет дружка
приветлива и песен ранна,
защо миришеш толкоз сладко?
       - Затуй съм цвете, братко.

Попитах славея през мая,
кат пейше нежно: - Що туй вършиш -
тъй чудно си гласеца кършиш? -
А той каза: - И аз не зная,
но радвам ли се ил копнея,
       аз требува да пея.

Попитах и сърце младежко,
Залюбено: - Защо тъй тежко
въздишаш в тая пролет млада?
То отговори: - Ах, небето
тъй наредило е: сърцето
       да люби и да страда
.

(Из „Люлека ми замириса“, 1919 г.)

...

Цвете

Цвете мило, цвете красно,
цвете с тънинко стебло,
що навеждаш тъй безгласно
свойто хубаво чело?

Що тъй бързо побледнява
твойта нежна младина?
Що слабнее, изветрява
таз приятна миризма?

Ти засмяно си цъфтеше
във градинка драга нам,
гордо, весело ти беше:
о, тъгата аз ти знам.

Ти от пръсти се откъсна
нежни, крехки, както ти,
и молба ти се отблъсна.
Младостта ти се скрати.

Не повянвай и не клюмай,
живо цветенце бъди.

И без глас ми тук продумай,
на сърце ми обади.

Развълнувана ли беше
тя, кога ръка простря,
та живота ти косеше?
Как тогаз я ти съзря?

Бляскаха ли й очите?
Искри пущаха ли вън?
Тупаха ли й гърдите?
Имаше ли там огън?

Ил лицето й усърна,
кат откъсна тебе с пръст?
Беше ли тя хладнокръвна?
Би ли ще туй само лъст?

Но не вярвам, карамфиле,
туй жестоко нещо аз,
ний до днес сме се любили:
искрена е нашта страст.

Аз душата й вече зная:
чиста е кат нейний лик,
неспособна да ласкае,
глас й е сърдечен вик.

Не повянвай, цвете красно,
не губи си живостта,
ах, говоря ти напразно,
кат те мокря със уста!

Няма тая да отминеш
обща участ на света,
като цвят ще да загинеш,
както гине младостта.

Кат е тъйка, да не губим
туй, ах, време без цена,
в упоение да любим
в таз крилата младина.

(Из „Майска китка“, 1880 г.)

...

Червените рози

Любях ви, червени рози,
страстно любях ви тогаз,
любях ви, червени рози,
дор и днес ви любя аз.

Вий красяхте й главата
млада - чар неотразим,
любях ви и аромата -
нейний аромат любим
.

Даже сещах сладки тръпки,
колчем звучният й глас,
говор, смях, движенья, стъпки
срещах и у други аз;

даже скъпа бе за мене
всяка дева ил жена
с рози на глава червени -
о безумна младина!

(Из „Люлека ми замириса“, 1919 г.)

* Портретна снимка. Източник: ДА „Архиви“