„Горко на невежите, които смятат, че могат да се пазарят и да разчистват дългове пред Бога.“
„Когато бях малък, видях Бога,
ангели видях,
наблюдавах тайнствата на горната земя и на долната.
Мислех си, всички виждат това.
Накрая разбрах, че не виждат…“
Шамс от Тебриз
♥
Шамс
Коня, 12 юни 1245 година
Бива ли вярващите да сте толкова заблудени! Защо изобщо си давате труда да постите по Рамазан в Божието име и на Ейд да принасяте в жертва овца или яре като изкупление за греховете си, цял живот да се стремите да отидете на поклонение в Мека и по пет пъти на ден да падате на колене върху молитвеното килимче, щом в сърцето ви няма място за любов? Ако в сърцевината на вярата няма любов, тя не е нищо повече от дума, безжизнена и вяла, неясна и куха, нещо, което не можеш да усетиш истински.
Нима си въобразявате, че Бог пребъдва в Мека или в Медина? Или в някоя джамия? Как изобщо ви минава през ума, че Бог може да бъде вместен в някакво ограничено пространство, при положение, че Той казва съвсем недвусмислено как пребъдва не на Своето небе ни на Своята земя, а в сърцето на любимия раб.
Горко на глупците, които си мислят, че границите на тленния им ум са граници и на Всемогъщия Бог. Горко на невежите, които смятат, че могат да се пазарят и да разчистват дългове пред Бога. Нима тези хора си представят Всевишния като бакалин, който се опитва да претегли на везни добродетелите и злодеянията ни? Като писар, който прилежно записва в счетоводна книга нашите грехове, та някой ден да ни поиска сметка за тях? Така ли си представят те Единосъщния?
Бог не е нито бакалин, нито писар, Той е велик Бог. Жив Бог! За какво ми е мъртъв Бог? Жив е Той. Името Му е ал-Хайй: Вечно живия. Защо да се давя в несекващи страхове и притеснения и вечно да съм спъван от забрани и ограничения? Той е безгранично милостив. Името Му е ал-Уадуд. Достоен за хвала е Той. И аз Го възхвалявам с всичките си думи и дела, естествено и леко, както дишам. Името му е ал-Хамид. Как изобщо мога да богохулствам и да злословя, след като дълбоко в себе си знам, че Бог чува и вижда всичко? Името му е ал-Башир. Невъобразимо красив.
Ал-Джамал, ал-Кайюм, ал-Рахман, ал-Рахим. В глад и наводнение, изтерзан и жаден, ще пея и ще танцувам в Негова прослава, докато нозете ми се подкосят, докато се свлека и сърцето ми престане да бие. Ще направя на пух и прах себелюбието си, докато не се превърна в прашинка, в нищо, в пътник из чистата пустота, в прах от прахта на великото Му съзидание. Прославям с признателност и радост, без умора Неговото величие и всемилост. Благодаря Му за всичко, което ми е дал и което ми е отказал, понеже единствен Той знае кое е най-добро за мен.
Спомних си още едно правило в своя списък и усетих нов прилив на щастие и упование. Човекът има неповторимо място в Божието творение. „Вдъхнах му от Своя дух“, казва Бог. Всички ние без изключение сме сътворени като Божии наместници на земята. Запитай се колко често се чувстваш наместник, ако изобщо се чувстваш такъв. Не забравяй, че на всеки от нас е възложено да открие в себе си божествения дух и да живее според него.
Вместо да се оставят на Божията Любов и да обявят война на себелюбието си, религиозните фанатици се опълчват срещу другите и отприщват вълна след вълна на страх. Понеже гледат на целия всемир с очи, замъглени от страх, не е чудно, че виждат все неща, от които да се плашат. Каквото и да ни сполети, било то земетресение, суша или друго бедствие, те го тълкуват като знамение за Божия гняв, сякаш Бог не е казал недвусмислено, че милостта Му е по-голяма от Неговия гняв. Те вечно негодуват заради едно или друго и сякаш очакват Всемогъщия Бог да се застъпи и да отмъсти за тях, окаяните. Животът им не е нищо повече от несекващо огорчение и враждебност, недоволство, толкова огромно, че където и да отидат, то ги следва като черен облак, помрачаващ и минало, и бъдеще.
В религията се наблюдава следното: от дърветата не виждаме гората. В своята съвкупност религията е много по-велика и дълбока от отделните части, от които се състои. Отделните правила трябва да се четат в светлината на цялото. А цялото е стаено в същността.
Вместо обаче да търсят същността на Корана и да го възприемат в неговата цялост, слепите фанатици открояват един-два стиха и дават предимство на божествените заповеди, които според тях са в съзвучие с плашливите им умове. Все напомнят на де когото срещнат, че в Деня на Страшния съд всички ще бъдат принудени да минат по Моста Сират, по-тънък и от косъм, по-остър и от бръснач. Понеже не могат да минат по моста, грешниците ще паднат в трапа на ада отдолу, където ще бъдат обречени на вечни мъки. Който е живял праведно, ще се добере до другия край на моста и ще бъде възнаграден с екзотични плодове, сладка вода и девственици. Ето как накратко си представят те живота след смъртта. Толкова са обсебени от ужаси и отплата, от пламъци и плодове, от ангели и бесове, че в стремежа да се доберат до бъдеще, оправдаващо ги днес, забравят за Бога. Толкова ли не знаят едно от четирийсетте правила? „Адът е тук и сега. Раят също. Престани да се плашиш от ада и да мечтаеш за рая, защото и едното, и другото е заложено в настоящия миг. Всеки път, когато се влюбим, се въздигаме в рая. Всеки път, когато мразим, завиждаме или се опълчваме срещу някого, падаш право в адския огън.“ Ето какво гласи Правило двайсет и пет.
Мигар има по-страшен ад от мъченията на онзи, който дълбоко в себе си знае, че е причинил зло, ужасно зло? Попитайте го. И той ще ви каже какво е ад. Има ли по-сладък рай от блаженството на онези редки мигове, когато всемирът се разтваря и човек има чувството, че знае всички тайни на вечността и се е слял напълно с Бога? Попитайте го. И той ще ви каже какво е рай.
Защо да се притесняваме толкова за последиците, за въображаемото бъдеще, при положение че този миг е единственото време, когато истински, докрай изживяваме и присъствието на Бога, и Неговото отсъствие в живота си? Суфистите не се ръководят нито от страха пред наказанието в ада, нито от желанието да бъдат възнаградени в рая, те обичат Бога просто защото Го обичат - безусловно, докрай.
Любовта е причината. Любовта е целта.
А когато обичаш толкова силно Бога, когато обичаш всичко, сътворено от Него - заради Него и благодарение на Него, всички външни категории изчезват като дим. От този миг нататък вече не може да има „Аз“. Всичко, до което се свеждаш, е една нула, толкова голяма, че закрива цялото ти битие.
От: „Любов“, Елиф Шафак, ИК „Егмонт България“, София, 2010
Изображение: Shams Tabrizi, commons.wikimedia.org
