Да има за какво да се събуждам! Угасне ли тая надежда, угасва всичко ♥ Дамян ДАМЯНОВ

Из разговора на писателя и журналист Георги Гривнев с големия български поет Дамян Дамянов (1935 ~ 1999).

Дамян Дамянов, (18 януари 1935 г. ~ 6 юни 1999 г.)

Можете ли да се спомните случка от детството, която обграждате с особено умиление?

Не една. Изборът ми е пак произволен. Никога няма да забравя първото си запознанство с негово величество Страха.

Направих, не помня, каква пакост и за наказание баба ми (леля на майка ми) ме „запря” в „хизбата” (така казваме по нашенско) - да се запозная с таласъмите и караконджулите, с които ме плашеше вечно тая моя баба.

Разбира се, никакви таласъми и караконджули - просто мрак, каци с туршия и всичко, което може да се намери и сега в една стара сливенска „хизба”. Това бяха образите на страха. Несъществуащи.

За съжаление, колкото повече остарявам, тази „хизба” става все по-голяма и все по-страшна и пълна с далеч по-зли образи на страха.

Но някога, когато баба ме наказа, издържах срещата си със страха без вик, без плач. Сигурно - от инат. Надявам се, че точно така ще издържа и всички други срещи с този проклетник, докато съм жив.

Според Вас, има ли интуиция в творчеството?

Преди всичко, обяснете ми какво е това „интуиция”! Аз не го знам. Както писа моят покоен прятел Андрей Германов:

„Питаш ме, защо пиша?
Не знам. Някой диктува.”

С какви черти свързвата образа на Вашата майка?

С най-свидните. Тя е вече покойница.

Какво мислите за риска като проявление на характера на човека?

Има най-различни рискове: общочовешки, патриотични, лични и всякакви. Доблестен и мръснишки, умен и глупав, оправдан и наивен, и прочие. Целият живот е един голям риск. В крайна сметка - благороден.

Кои книги бихте си взели за дълъг път?

Които ми попаднат - пътуванията ми обикновено са внезапни, та нямам време за избор. Но примерно бих си взел „Земя на хората” на Екзюпери, „Мартин Идън” на Джек Лондон, или да речем „Автобиография”-та на Бранислав Нушич.

Вашата дефиниция за славата?

Още не съм си я измислил. Знам, че славата ласкае човека, понякога го възгордява, понякога го унизява, но във всеки случай е тежко и досадно бреме.

Ако творецът работи само за едната нея - тежко му. Ако тя идва като нечакан дар на усилията му - блазе му.

Кое прощавате и кое не?

Във всеки случай не съм на християнския принцип: „Ако те ударят по едната буза, подложи и другата.” Мога и да я подложа, но тежко и на оня, който ме е ударил.

Дължите ли някому нещо? На себе си?

Своя живот - на майка си и на баща си, трите си деца на жена си. Всичко останало - на хората. На себе си ще продължавам да се издължавам, докато съм жив.

Какво бихте добавили към вярата на Достоевски: „Красотата ще спаси света”?

Само две думи: „Може би” или „Дано”.

Какво е за Вас родното огнище?

Ами - огнище. Кога заровено, кога изровено. Кога живо, кога в паметта. Търся го винаги, щом студувам. А това ми се случва често. Жалко, че не винаги стигам до въгленчетата му  и че те все по-намаляват.

Напишете, моля, едно изречение, което се намира в първия кръг на Вашата памет.

ДА ИМА ЗА КАКВО ДА СЕ СЪБУЖДАМ! Угасне ли тая надежда, угасва всичко.

Източник със съкращения: literaturensviat.com
Снимка: dictionarylit-bg.eu