„В пустинята ме заровете - в червения пясък на пустинята, - защото в самота искам да оплача себе си, кога умра!“
♥ В пустинята ме заровете!
(„Градът. Поема на тайните“)
Кога умра, в пустинята ме заровете: там заровете певеца от Север!
Далек от шатрите ме изнесете, мои смугли братя: в пясъка погребете снагата ми!
Видях младия Мугал, когото донесоха мъртъв на бамбукови клони.
Злодейци го бяха убили.
Очите му бяха кървави и гледаха като очи на безумец: така ще гледат очите ми, кога умра. . .
Чух стареца Талеб, като пееше в полунощ пред шатрите на племето.
Гласът му трептете като жилка на гусла - и в песента плачеше скръбта на вси отчаяни: така ще пее душата ми, кога умра... Бездомно живях - бездомна песен ще пее душата ми низ пустинята. . .
Живях между смугли. Намразих белите. Не вижда душата никой бял: при смугли ме погребете, мои смугли братя!
Бездомна бе душата ми - и моята стъпка летеше като буря от море до море.
Не намери ръката ми тояга да се опре. . .
Видях слепеца Руфет, когото бе ужилила черна змия.
Той се гърчеше от болка и пискаше като безумен.
Така се гърчи душата ми цял живот. Така писка душата ми цял живот. Не ме пригледа никой - и никой не ме запита що ме боли.
Като пустиня мълчеше душата ми - и никому се не оплаках, мои смугли братя!
В пустинята ме заровете - в червения пясък на пустинята, - защото в самота искам да оплача себе си, кога умра!
Чух Нефрет как приспива болното си дете.
Провлечено и мудно пееше Нефрет, а сълзи капеха от очите й - и клепачите й бяха мокри като нозе на рибар.
Плач имаше в песента й. В плач живях цял живот, плач ще бъде и моята смърт.
Не ще дойдат - знам аз, - не ще дойдат момите на племето да ме оплачат, защото бях тугин в шатрите.
Не обичат те белите: знам аз.
Мои тъжачки ще бъдат вихрите на пустинята - и смуглите ще ме забравят Ала завият ли презнощ луди вихри, понесе ли се пясък на облаци към оазите, ще се вслушат белокоси бедуини, камилари ще оборят глава - и негли ще каже някой с горест - един от мнозината:
„Там плаче певецът от Север. Несретно живя при нас белият, несретно умря...
И ето - плаче. . .
Нека спомни Пророкът певеца от Север: обичаше ни той - обичаше смуглите! А ние го забравихме - и само пустинята плаче за онзи, който я най-много обичаше.
Душата му се лута - и плач беше последнята му песен!. . .“
Из: „Градът. Поема на тайните“, 1918 г., изд. Ст. Атанасов, София. (Корицата и графичните украшения са дело на самия автор)
Снимка: dictionarylit-bg.eu
