Бездомно живях - бездомна песен ще пее душата ми низ пустинята ♥ Николай РАЙНОВ

„В пустинята ме заровете - в червения пясък на пустинята, - защото в самота искам да оплача себе си, кога умра!“

В пустинята ме заровете!
(„Градът. Поема на тайните“)

Кога умра, в пустинята ме заровете: там заровете певеца от Север!

Далек от шатрите ме изнесете, мои смугли братя: в пясъка погребете снагата ми!

Видях младия Мугал, когото донесоха мъртъв на бамбукови клони.

Злодейци го бяха убили.

Очите му бяха кървави и гледаха като очи на безумец: така ще гледат очите ми, кога умра. . .

Чух стареца Талеб, като пееше в полунощ пред шатрите на племето.

Гласът му трептете като жилка на гусла - и в песента плачеше скръбта на вси отчаяни: така ще пее душата ми, кога умра... Бездомно живях - бездомна песен ще пее душата ми низ пустинята. . .

Живях между смугли. Намразих белите. Не вижда душата никой бял: при смугли ме погребете, мои смугли братя!

Бездомна бе душата ми - и моята стъпка летеше като буря от море до море.

Не намери ръката ми тояга да се опре. . .

Видях слепеца Руфет, когото бе ужилила черна змия.

Той се гърчеше от болка и пискаше като безумен.

Така се гърчи душата ми цял живот. Така писка душата ми цял живот. Не ме пригледа никой - и никой не ме запита що ме боли.

Като пустиня мълчеше душата ми - и никому се не оплаках, мои смугли братя!

В пустинята ме заровете - в червения пясък на пустинята, - защото в самота искам да оплача себе си, кога умра!

Чух Нефрет как приспива болното си дете.

Провлечено и мудно пееше Нефрет, а сълзи капеха от очите й - и клепачите й бяха мокри като нозе на рибар.

Плач имаше в песента й. В плач живях цял живот, плач ще бъде и моята смърт.

Не ще дойдат - знам аз, - не ще дойдат момите на племето да ме оплачат, защото бях тугин в шатрите.

Не обичат те белите: знам аз.

Мои тъжачки ще бъдат вихрите на пустинята - и смуглите ще ме забравят Ала завият ли презнощ луди вихри, понесе ли се пясък на облаци към оазите, ще се вслушат белокоси бедуини, камилари ще оборят глава - и негли ще каже някой с горест - един от мнозината:

Там плаче певецът от Север. Несретно живя при нас белият, несретно умря...

И  ето -  плаче. . .

Нека спомни Пророкът певеца от Север: обичаше ни той - обичаше смуглите! А ние го забравихме - и само пустинята плаче за онзи, който я най-много обичаше.

Душата му се лута - и  плач беше последнята му песен!. . .“

Из: „Градът. Поема на тайните“, 1918 г., изд. Ст. Атанасов, София. (Корицата и графичните украшения са дело на самия автор)
Снимка: dictionarylit-bg.eu

5051 Преглеждания