„Плътта на българската държава създаде Аспарух, нейния дух – Кирил и Методий… И чуждите завоеватели не можаха да победят тази държава на духа, защото в защита на българския народ в плътен строй стояха езикът, писмеността, литературата.”
~ Акад. Дмитрий ЛИХАЧОВ
(1906 ~ 1999)
Беседа на акад. Дмитрий Лихачов в Съюза на българските журналисти при връчване на наградата „Златно перо“. Октомври 1978 г.
Изобретяването на славянската азбука от Кирил и Методий според моето схващане е едно дело повече или по-малко естествено. Гениалността на двамата братя, просто необяснима, се състои в създаването на старобългарския литературен език. Този език е поразителен. На него се удало да бъдат преведени най-сложните произведения на ранновизантийската литература – с отвлечени понятия и представи, естетически много богати – и тези преводи задоволяват нашите изисквания и досега.
Ако не се имат предвид някои незначителни неточности и грешки, които видимо са станали при многократното последващо преписване на най-старите преводи, непонятно е по какъв начин може да възникне този език без някаква предшестваща голяма култура. Това за мен е едно от най-големите чудеса, което трябва все повече и повече да се изучава. Забележете, че този език в различни свои редакции – руска, сръбска и т. н. – е съхранен до наши дни. Аз считам, че руският литературен език е възникнал главно върху основата на старобългарския. Станало е нещо удивително: както една частица в мъглата събира около себе си капки вода, така и старобългарският език е привлякъл около себе си руски думи и изрази, които го обогатяват и създават много интересен негов вариант, наричан по отдавнашна традиция у нас черковнославянски език (той е навлязъл в научната терминология с това свое название, което е трудно да се промени).
Отношението на черковнославянския към руския език също е много сложно. Става така, че черковнославянският език – старобългарски в основата си – и руският разговорен и делови език са създали в литературата непрекъснато променящи се отношения, като между два противоположни електрически полюса. Необикновеното стилистическо богатство на руската литература се създава именно поради наличието на тези два променящи се полюса, между които възниква и стилът на произведението. Ту авторът използва думи от черковнославянския език (като старобългарски в руска редакция), ту думи от чисто народния език, а и от деловия език, езика на документите. И това дава огромен диапазон от емоционалност, огромно количество синоними, каквито може би в друг език няма, а също и огромна градация на значенията. По такъв начин старобългарският език е изиграл съдбоносна роля в развитието на руския литературен език. Освен това за мен е съвършено удивително следното: може би то е било възможно благодарение на обстоятелството, че през различни исторически времена върху територията на България са живели различни племена и народи – и в дружба, и във вражда – едно рядко по своето богатство народно съобщество.
Старобългарската култура се отличава с нейната отвореност, тя не се ограничава само със своята националност. И творбите на братята Кирил и Методий, и на техните ученици, и старобългарската литература от следващите векове се издигат в орлов полет над съвременната българска действителност като съществуват за цялото човечество. Преди всичко за християнското човечество, в частност за православното, но във всеки случай тази култура не се е затваряла в самата себе си. Затова тя лесно е възприемала достиженията на други култури и е отдавала свои богатства на други култури. А отдаването на култура на други култури е извънредно важно начало в творчеството. Ако една култура съществува заради самата себе си и сама себе си възвеличава, тя се самозадушава, не може дълго да съществува.
Разглежданата основна отлика на старобългарската литература – очевидна за всички, които я изучават – е отдадена на Русия. В руската литература от ХІ в. непрекъснато се подчертава идеята за служението на други народи. Ако се излага да речем Житието на Борис и Глеб, в него се казва, че мощите им са извършвали чудеса на само за русите, но и за другите народи, изтъква се, че първите руски светци имат значение не само за руската земя. В летописите също се говори, че Русия трябва да бъде в защита на християните от други народности. Подобни доказателства има в изобилие. През следващите векове това предизвиква ответно движение – в Русия идват книжовници от България, Сърбия и други славянски земи, които се включват пълноценно в развитието на руската култура.
Истинска творческа и истинска велика е оная култура, която осъзнава своето значение за другите народи. Велик е само онзи народ, който не съществува за себе си, а за цялото човечество. Тогава и патриотизмът придобива други форми. Между патриотизма и национализма има коренна разлика. Патриотизмът – това е любов към своя народ. Национализмът е ненавист към другите народи. Това са две съвсем противоположни понятия. Затова патриотизмът трябва да бъде качество на всеки един народ. А национализмът е най-голямото бедствие, което – кой знае защо продължава да съществува и до днес. Можеш да бъдеш патриот не само на своя народ, но и на своя град, на своето семейство. Но какво значи да си патриот на семейството си, да речем? Да не признаваш никакво друго семейство, да се заключиш в своя дом, да не приемаш гости и приятели? Та това означава в крайна сметка да загине семейството в морално отношение!
Както е известно великият руски писател Достоевски държи знаменита реч на Пушкиновите тържества в Москва. Това е една наистина забележителна реч, която предизвиква колосален ентусиазъм – Достоевски е бил бележит оратор – слушателите му просто са припадали в екстаз. Достоевски развил тогава идеята за отвореността на руската култура към света; че руският човек е „общочовек“, „общоевропеец“, че европейската култура му е скъпа, че я чувства като своя. Тази идея поразила всички, той открил нещо, което хората подсъзнателно чувствали, а той им го изказал с думи, разбрали в какво се състои същността на патриотизма. Само че Достоевски не е познавал нито древноруската, нито старобългарската литература и е считал, че споменатата особеност е рожба на новата време.
Моята творческа задача се състои в това да покажа убедително, че тази черта на руската литература не се е появила с Пушкин, не е била присъща само нему, а и на древноруската литература и че тя се корени в традицията на старобългарската литература, възприета от Русия.
Винаги с огромна радост се запознавам със старобългарските литературни паметници, защото усещам, че в тях се съдържат корените и на древноруската култура. Това е почвата, върху която тази забележителна черта, която трябва да спаси човечеството от гибел, вече се е съдържала.
Публикувано в: „За Буквите“, Кирило-Методиевски вестник, брой 24/Ноември 2006 г.
Източник: zabukvite.org
Снимка: Дмитрий Сергеевич Лихачов (1906-1999), bg.wikipedia.org