Животът във Вселената е много по-голяма рядкост от гения сред хората ♥ Дмитрий БИЛЕНКИН

За човешкия стремеж да превзема нови планети и да опитомява чужди светове - в търсене на лесно щастие и без отказване от простите земни радости. Споделено от руския писател фантаст и фрагменти от разказа му „На човека е присъщо…“, написан през 1974 г.

♥ На човека е присъщо…

Омайващо, прекрасно, почти забравено небе! Разтвори се и ги прие след еднообразието на Космоса, където има само звезди и мрак, след дългото заточение – вихрушки, светли облаци, отблясъци на море, зов на твърдина. От блесналите в илюминаторите лъчи лампите помръкнаха. Да се загасят, по-скоро да се загасят тези жалки заместители на слънцето! Нека истинска, пропита с въздух светлина нахлуе във всяко кътче, да изпъди и последната сянка.

Хората се щураха насам-натам, споглеждайки се с недоверчива, радостна усмивка. Така са излизали от катакомбите. Така излизат и от Космоса.

Обзети сякаш от нетърпение, затракаха експрес – анализаторите. Има кислород, може да се диша, има вятър, който ще облъхне лицата, има вода и зеленина, съвсем като на родната планета.

Свердпин хвърли бегъл поглед нагоре, където застиваше виолетовата далечина на напуснатия Космос. И бързо сведе очи. Не бива да си спомня, не бива.

Ето я наградата за всичко. Един след друг се спускаха долу автоматите – разузнавачи. Предаваните от тях холограми за чуждия свят изпълниха целия екран. Бял пясък край море; степ, над която се реят птици; отъпкана от животни пътека… Както на Земята. Почти както на Земята. По-ярко, отколкото на Земята.

…

– Аз очаквам от тази планета всичко и очакването ми носи радост. Срам ме е да призная, но дори очаквам да се осъществи моята малка заветна мечта. Да открия тук такова кътче, каквото няма дори и на Земята, но каквото често ми се присънва. Уединено езеро, цялото на светли и тъмни ивици, нежен пясък под босите крака, стройни, извисяващи се до небето дървета, топло време, тишина…

– Носталгия – строго забеляза лекарят. – Присънва ти се нашенско езеро сред наши ели. На Земята колкото щеш такива места.

– Но навсякъде палатки, вили или плацове за реалети.

– Или комари – добави Фьокин.

Звънна сигнал и спорът бе забравен, защото следваше информацията. За вируси и животни, за дървета и птици, за цветя и микроби. За живота, който във Вселената е много по-голяма рядкост от гения сред хората.

– Маски – разнесе се с облекчение шепот. – Само маски!

Автоматите се презастраховаха. Малко по-други бяха белтъчните вериги тук; състояха се от други аминокиселини, но разликата бе незначителна и това реши всичко: чуждият живот не можеше да бъде вреден за хората. Даже маската бе само предпазливост, можеха да се откажат и от нея.

…Започна спускането. С рев и грохот космическият свредел прониза атмосферата. Светкавици раздираха небето. Пукаше нагрятият въздух. И дълго след кацането не стихваха гръмотевиците.

„Със сила превземаме планетата – помисли си Свердлин, – мощта на нашите милиони киловата. Като вражеска крепост. Нищо, всичко ще се успокои.“

Наистина всичко се успокои. Вълните в езерата стихнаха, отлетяха обрулените от урагана листа, отново се разтвориха цветчетата. Корабът стоеше сред изгорено голо място, стъпил на могъщите си титанови опори. Границата на пожарището ги отделяше от света на чуждите дървета и треви.

Това не можеше да се избегне. Така изискваше инструкцията – да се стерилизира почвата в зоната на кацането. Да се превърне в пепел. Да не се допусне никакви плевели да оплетат опорите. Излишна предпазливост? Но иначе корабът просто не би могъл да кацне и в деветдесет и девет от случаите този недостатък бе достойнство, това се потвърждаваше и от инструкцията.

Само разумът е способен да реагира на нахлуването на чуждоземни, но тук нямаше разум, а природата приема еднакво безразлично и метеорита, и звездолета.

Понякога вятърът довяваше до кораба освен миризмата на изгоряло, и мириса на особени цветя и треви, но засега го усещаха само уредите, които безстрастно разпределяха мириса на компоненти: безвреден, безвреден, безвреден…

Все пак мирисът им пречеше да спят, защото хората знаеха, че го има.

Милиарди късчета нова информация: най-после бе отменена и последната забрана. Утринна роса бе паднала дори и на пожарището, и изгревът на слънцето завари хората на път. В гората пееха птици. Ръцете инстинктивно изключиха мотора на всъдехода; притихнали, хората седяха и слушаха. Над дърветата се подаде бялото слънце. То изпращаше в зенита лъч, който трептеше като забита в небето кристална стрела.

Започваше дългият експедиционен ден. Всъдеходът пълзеше по сините коренища, разтваряше шумящите треви, заобикаляше мочурищата на блатата, подплашваше шестокраки животинчета с кафяви замислени очи. Изкачваше стръмни склонове, разравяйки почвата, и нова, несмущавана от нищо шир сменяше предишната.

После хората излязоха от всъдехода, стъпвайки неуверено по пружиниращата покривка от червеникав мъх. Бяха облечени в леки костюми и само маските ги отделяха от всичко, което ги заобикаляше. Можеха да се наведат и да погалят с длан невиждани от никого цветя; можеха да вдигнат глава и да оставят процеждащият се между листата лъч да гали челата им; можеха да легнат по гръб; можеха да вървят не само по права линия… Дреболия, но колко много означаваше тя за тях след милиардите крачки по правите коридори на звездолета. Непривично им се струваше дори това, че токовете на обувките им затъваха в почвата. Поразително усещане след равния корабен под! Забравили бяха най-простото: че въздухът може да мие тялото с лекия си гальовен полъх, че хладината на сянката граничи с пека на слънцето; дори че съществуват ями… Някой падна, защото краката бяха отвикнали от неравната почва. Падналият пръв се разсмя, след него и другите. Как може да се загубят такива навици и да се наслаждаваш на нещо, което преди не си забелязвал, нито ценил!

Бяха леко опиянени, усещанията също могат да опияняват – формулите предупреждаваха, че ще бъде така. По дяволите формулите! Планетата е гостоприемна, достъпна от полюса до полюса, те са млади и животът е прекрасен!

Има време, ще успеят всичко да свършат. Изследванията могат да почакат, хипотезите ще почакат. Това е тяхната планета!

… Забавно е всичко това. Най-после го постигнаха. Много мъки им струваше, но го постигнаха. Тук наистина не е лошо. Може да се каже, че сме щастливи. Но нали и на Земята се стремяхме да постигнем същото щастие. Само че по-бързо. И без такива трудности. Без дългогодишно отказване от простите земни радости. Без риск, в края на краищата. Да ловиш риба при изгрев слънце и ей такава разходка по чуждата планета всъщност са равноценни от гледна точка на удоволствието. Тогава какво сме постигнали?

… Победа, унили песимисте, победа! Работата не е в количеството, а в качеството. В невъзможното, което направихме възможно. Пораснахме с една глава. Това е! Заякнахме, станахме по-уверени. По-добре почнахме да разбираме себе си. Повече знаем и повече можем. Върхът за алпиниста не е самоцел, дори и той да мисли така. Завземат се не физически висини, а духовни. Без това няма растеж, а там, където няма растеж, започва движение назад и над нас се затваря капакът на ковчега. Тази птица в небето, и тя разбира, че животът е движение. Как се премята, как чертае кръгове над нас… Перата й са истинско чудо: лазур и злато! Страхува се от нас, но ние я привличаме. Всичко неизвестно привлича, защото опасността е там, където е неизвестното, и за да живее, тя трябва да знае. А тя явно иска да живее.

…Чуждият живот ни отблъсква. Беззащитни са само мъртвите светове… А на входа на всяка космическа градина, пред водопадите и горите свети незримо един и същи надпис: „За външни лица вход строго забранен!“

– Впрочем на човека е свойствено да опитомява… Не е толкова съществено кон или атмосфера. И това е прекрасно.

1974 г.

Със съкращения от: „На човека е присъщо…“, Дмитрий Биленкин, „Живият пясък“ (Научно-фантастични разкази), изд. „Георги Бакалов“, Варна 1983
Снимка: Дмитрий Александрович Биленкин (1933 - 1987), ru.wikipedia.org